автор: kuapa

Аз съм на края.На края на пътя.На края на силите
си.На края на надеждите си,че нещо ще се оправи.
Изплаках море от сълзи и се удавих в него, и се
погребах под пясъци от разочарование...
Чувствам се излъгана.И празна.И объркана.И тъжна.И
безсилна.И мъртва...
Не мога да стана и да продължа напред,нито да изплувам
пак на повърхността,защото всъщност отдавна съм
умряла.Убиха ме напразните надежди,лъжовните
усмивки,празните погледи,откраднатите
ласки,неизпълнените обещания...Уби ме любовта
ми...уби ме страхът ми да опитам отново след
края..уби ме омразата ми към самата мен,задето се
страхувам толкова...

И сега не мога повече! Не мога да чувствам,не мога
да се усмихвам,не мога да плача,не мога да лъжа,че
всичко, ще се оправи...Защото знам,че мъртвите
сърца не възкръсват и вече никога не могат да
обичат...И знам,че мъртвите очи престават да
виждат,че мъртвите ръце не могат да прегръщат,че
мъртвите устни не могат да целуват.И вече никога
няма да бъдат целунати...

Аз съм на края,а с мен е само Болката.и макар,че
всичко свърши и умирам,тя е единственото,което все
още възприемам...

...Тъжно е да гледаш как на гроба ти няма никoй.Не
защото гробът ти е в морето,а защото когато
умираш, си САМ.
Единствено Болката те изпраща и ти обешатва да е с
теб до последния ти дъх,до последната ти мисъл,до
последната ти пролята сълза...обещава ти да те пази
и да те целуне за сбогом...да те помни,да те почита и
да те отнесе в един по-добър свят...

И накрая ти си съгласен,защото разбираш,че ако
все още има някакъв изход,ТОВА е единственият!