автор: Casper

На Капи ...

Утрешният ден е пълен с изненади, не само хубави и не само лоши. Длъжни сме да ги изживяваме, опитвайки се и намирайки начини да ги преодоляваме. Живот - не той се върти около нас, а ние играем в него. Аматьори. Оставили се на вярата и надеждата, търсейки и намирайки разпиляна любов, даваща ни по мъничко сила, продължаваме да дишаме. Но все някога спираме, за да си починем завинаги.

Отново е сутрин. Събуждаме се за новия ден, за неизвестното. Ставаме и както обикновеното почва всичко отначало. Зима е, пред Бъдни вечер. Идва Коледа. Студено, сухо, сиво, голо. Прозорците са замъглени със стичащи се капки, както в нашите очи, в които има много влага, тъга и празнота. Започващият ден не е като другите, а как ни се иска да бъде. Всичко в нас е сковано, а телата напук се тресат безконтролно. Боли ?!? Не, болка отдавна няма. Само безмълвен зов затова, което никога няма да бъде и няма да се върне отново.
Един от нас, един от всички нас вече го няма. Центробежната сила на Живота го откъсна, тласна го в отвъдното, във вечността. Останахме с един по-малко, без един. Първият. Той си отиде без болка, внезапно, без мисъл. Конвулсивни трептения разкъсват душата, ледени тръпки пронизват сърцето. И все пак животът продължава, ние живите понасяме всичко това, което се случва. Остава ни само спомена, запечатан на филмова лента, в която всички сме невидими сенки, а той … той е целия от плът и кръв, жив, пълен с енергия, такъв какъвто бе… Напук, обратно е в живота ни - сякаш сянка преплетена в спомен.
Денят е различен. Толкова дяволски различен. Студ е сковал земята и нас. Всичко е замръзнало - сърцето, което завинаги е спряло; сълзата, която се стича; съзнанието, което не може да осмисли загубата; душата, която търси покой и не иска да приеме реалността. Цялото тяло се схваща. Тишина, влудяваща тишина ни обвива, парализира звуковете и всичко около нас. И неми, черно-бели кадри, забавено като на филм, се плъзгат помежду ни. Ден е, а сме потопени в мрак и пустота. Мирис на болка витае, спира дъха ни, задушава ни. Очите горят, напразно сълзите се мъчат да ги загасят, но не могат. Не стигат думите, мислите, спомените … Необятната бездна го погълна. Всичко свърши в кошмарно светкавичен миг. Стоим безсилни и онемели. Мъчейки се да осъзнаем загубата, днес за последен път сме отново заедно и единствено съпричастни в мълчанието. А утре? Може би единни, както до сега, но винаги без един, един от нас.
Пред Бъдни вечер е. Игнажден мина. В очакване на старата повеля да дойде някой за сполука през Новата година, един от нас завинаги замина безвъзвратно и няма да се върне, а ние всички вечно ще го чакаме, защото го обичаме!
Най-накрая снегът покри цялата земя, изтри стъпките. Студ и вятър извая от сълзите ледени висулки и всичко постепенно някак си избеля. Нощта ни обви в мрак, тайнственост и тишина. Бавно идва утрешния ден в очакване за по-добро, а един от нас вече няма да се събуди за него и отново да го изживее …