автор: Niq_nichiq

Smoke and Mirrors.
Dead as dead can be
The doctor tells me
But I just can't believe him
Ever the optimistic one
I'm sure of your ability
To become my perfect enemy

Wake up and face me
Don't play dead 'cause maybe
Someday I'll walk away and say
You disappoint me
Maybe you're better off this way

Leaning over you here
Cold and catatonic
I catch a brief reflection
Of what you could and might have been
It's your right and your ability
To become my perfect enemy

Всеки един ден съдържа в себе си кратък момент, в който животът ти може да се промени коренно. Знаеш, че е там - съществува. Усещаш го когато преминава покрай теб, чувстваш дъха му във врата си и някак неусетно го оставяш да си замине. След това се сгушваш в леглото си и плачеш, плачеш, плачеш... Молиш се и утре да има такъв миг. И си казваш "Този път ще го грабна за косите, ще го дръпна силно към себе си и ще го целуна, ще го прегърна... И всичко ще е друго. Зеленото ще е друго." Но вътре в себе си знаеш, че ще го пропуснеш отново и тази ситуация ще се повтори отново и отново, и отново.
Колко ли такива моменти съм пропуснала?
Владея изкуството на казването "От утре всичко се променя". И сега вече се познавам. Казвам го някак по навик, за да не е тихо. И за да има с кого да говоря по въпроса.
Седя си и сега тук и се чудя как да реша безкрайните си проблеми, как да въведа малко ред.
Паля цигара и слушам музика. Ама аз нали ги отказах...
Вървя сред руини. Огън. Вятър. Прах. Това е животът ми.
Не се оплаквам. Дори някак ми харесва бледността на лицето, измъчения вид, безсънието, нещастието. Как тогава може всичко да се промени?
Една фраза от един филм. "Аз може да не съм най-щастливият човек, живял някога, но Ти не си виновен за това".
Ходя в черно, мисля в черно, сънувам черно, а димът от цигарата се стеле около мен и ме скрива.
Може би затова пуша - за да се крия в дима.
Усещам, че мигът на промяната е близо. Ето... усещам топли пръсти по врата си, любовно нашепване, нежна прегръдка.
А аз седя там - бледо, изпито копие на себе си, дим и огледала, треперя, умирам, отчаяно се нуждая да се променя.
Той е зад гърба ми. Ела по-близо. Ела. Влез в мен ако трябва. В сърцето ми, в душата ми, в ума ми. Обладай ме така, че никога да не искам да вървя сред пепел и огън, страдание и самоизтезание. Прегърни ме.
- Но аз те прегръщам! Не виждаш ли, не чуваш ли, не усещаш ли?
Дръпвам от цигарата. Димът ме обгражда като плътна бетонна стена и аз потъвам в него.
- Не! Не бягай! Не се крий! Прегърни ме! Целуни ме! Приеми ме в себе си!
Чувам го, но не го виждам. А очите ми плуват в сълзи. Може би е заради пушека.
Усещам го как се отдръпва и тихо си тръгва.
Секунда само... Потрепване на крилцата на пеперуда.
Протягам ръка...
Smoke and mirrors.