Имането не му даваше и капка спокойствие. Идваше в сънищата му - едри жълтици със звън се разпиляваха на дървения под и озаряваха бедната му стая.
Човекът скачаше от леглото и дълго търкаше очите си, всичко изглеждаше толкова истинско... Но все пак беше само един хубав сън. Не знаеше какво щеше да прави с толкова много пари, щеше да му мисли после, сега не го напускаше само мисълта за златото. Щеше да бъде богат, много богат.
Всичко започна отдавна - беше още момчурляк на около десет години. Споменът за тази случка не го напускаше и оживяваше всеки път, като че ли беше вчера. Слънцето жарко препичаше, косачите морно размахваха коси, а той - най-малкият - за кой ли път вървеше по пътеката край гората, за да стигне до изворчето със студена вода, да напълни стомната и да се върне обратно, където косачите очакваха живителната глътка. Сянка е. Изворчето весело припява и е приятно да приседнеш, за да послушаш ромона му. В гората е тихо, но изведнъж: клоните се разбушуват, появява се вятър, гигански невидими ръце изтръват камъните от склона и ги захвърлят по него със страшна сила, дърветата се навеждат над него силно, все едно искат да го затиснат. Страшно е. Грабва стомната и бяга, обръща се назад - нищо, всичко е така, както си беше преди- тихо и спокойно. "Тате! Татее!"- вика детето и още по-бързо бяга. "Какво има, счупил си стомната. Защо не внимаваш?" - укорява го баща му. "Там... на извора... дърветата... Ами те такова... Камъните... падаха... и... !" - детето не може да си поеме дъх и чак когато се успокоява, разказва на изморените косачи историята си. "Нека се прибере и да си почине. От слънцето е." - казва чичо му и го изпращат вкъщи. "Ама, тате, истина е!"- не се отказва малкия. "Върви, върви!" - успокоява го баща му и го отпраща.
"Дори някой ми подвикваше" - спомня си човекът историята с кладенчето и нахлузвайки стари прокъсани обуща излиза навън да нагледа стоката, да хвърли на кокошките нещо да кълват и подкара овцете на паша.
По-късно, когато вече поотрасна, една гледачка от близкия град щеше да му разтълкува случката и да му разкрие, че там някъде е било заровено златно имане, а където има съкровище се случват странни неща и разни други работи, а и други негови приятели щяха да потвръдят същото, затова той реши един ден непременно да отиде и да го изрови. Съкровището! По-късно трябваше да отиде в казармата, след което да се ожени, да отгледа деца, затисна го работата и не му оставаше свободно време, а и трябваше така да нагласи работите, че да внимава да не го види някой и да го проследи. Съкровище е това , ей, не е шега тази работа.
А любопитни дал бог. Така леко и полеко годинките се завъртяха и сега той беше сам в една запусната махала на едно малко балканско село заедно със стоката и спомените си. Време имаше и нямаше. Жълтиците звъняха в сънищата му, а понякога ги виждаше и наяве. Планът беше отдавна оформен в главата му по часове и минути, само трябваше да намери точното място в гората, защото ливадата и кладенчето не бяха толкова близко и щеше да му отнеме поне един ден време цялата операция.
Един ден, както си купуваше хляб, продавачката го заговори и изваждайки някакви шарени пакети му заразказва, как вътре в тях имало най-ралични печалби и награди и не знам какви си още изненади. А вечерта, когато децата му решиха да го навестят, отваряйки входната врата се натъкнаха на чудна картина. Възрастният мъж се беше разположил на пода, около него имаше купища от шарените пакети със царевични пръчици, които той разтваряше с нетърпение и изсипвайки съдържанието им, подреждаше на масата съкровищата си, скрити вътре и опаковани в целофан - десетки пластмасови детски играчки, погълнали пенсийката и скътаните от години парички...
-Тате, тате, какво си направил? Съвсем си се вдетинил!
Старецът улисан в заниманието си не ги чуваше.
Римски, 2003