автор: Niq_nichiq

Не знам колко от вас са чели "Малкия принц". Да си призная честно аз май никога ама никога не съм я прочитала до края макар, че много пъти съм я започвала. Сигурно така трябва да е било, защото нямам абсолютно никакъв спомен, че Малкия принц накрая умира.
Денят, в който най-сетне прочетох докрай книгата, беше един от най-депресиращите.
Може би цялата работа е заради моя Малък Принц и неговата роза. И идея си нямам. Знам само, че не е приятно да се привързваш към хора, които някак объркват добре подредения ти живот.
Така се случи и с Малкия Принц, който срещнах. И аз се опитвах да поправя един самолет, с който преди летях. И аз трябваше да го направя бързо, защото това застрашаваше живота ми.
И ето... една вечер го срещнах.
От тази вечер аз получих названието "роза", а той "Малък принц".
И така всяка вечер аз се разхождам сред пустинята с една единствена цел - да го видя на някой хълм как стои и ме чака търпеливо.
- Здравей, да си виждала една роза?
- Каква роза търсиш в пустинята? Не виждаш ли, че тук няма ни капка вода? Как може нещо да вирее тук?
- Но ти вирееш тук.
- Е, да... но аз не съм роза. Аз съм обикновено цвете с четири листенца.
- А моята роза? Къде е? Не си ли я виждала?
- Не съм. И аз търся нещо.
- Какво търсиш?
- Търся моя Малък Принц.
- Принцове не съществеуват!
- Разбира се, че съществуват! Ти не го познаваш и не можеш да знаеш.
Той наведе глава някак засрамено.
- И какво ще правим сега?
- Аз ще те чакам, не знам за теб.
- И аз ще те чакам.
Всяка нощ аз вървя в пустинята. Понякога има лек ветрец. Вдига пясъчна пелена. Тънка и прозрачна. Навяваща тъга и самота.
Минават часове откакто усещам твърдия пясък под ходилата си. Мъчи ме жажда. Как искам да видя моя Малък Принц! Да бъда роза отново...
След всяка следваща дюна си казвам, че няма да го видя никога повече. Става ми тъжно понякога. Но и някак радостно. Защото знам, че някъде там Малкият принц се усмихва, смее се. А смехът се лее и аз го усещам по кожата си, с устните си, с всички сетива поотделно и заедно.
- Какво прави цял ден?
Стреснах се. Малкият принц стоеше там и се смееше.
Една хубава усмивка цъфна на устните ми.
- Цял ден слушах музика, стоях и мислех.
- Ааа, разбирам. Медитация май.
- Не.
- Ами?
- Дълбока, нежна и горчива любов.
- Горчива любов? Звучи интересно. Разкажи ми за нея. Какъв вкус има точно?
- Това е... Твоят вкус късно вечер, докосвайки те през студен екран, шепнейки нежни думи... думи, които не могат да бъдат чути.
- Ооо, опитвал съм вече от нея. Харесва ли ти?
- Ще вали.
- Хайде да си легнем тогава. Ще спим заедно, един до друг. Ти до мен и аз до теб. Ще сънуваме тези, които обичаме и ще се утешаваме взаимно.
- Да спим. Ще я сънуваш ли?
- Аз вече я сънувам. Иначе не бих разговарял с теб.
- Добре, заспивай.
- Ами ти?
Ами аз... Ами аз... Аз вече сънувам. Дълбока, нежна, горчива любов.