автор: dubrav

Някога, преди не чак толкова много години, някъде на света, живеело едно момче. По-скоро, момчето било момченце, от онези, досадните, които все се оглеждат и все питат. Било лято, било зелено, с леки жълти листопадности, било росно сутрин, следобед суховато слънчесто, а вечер... Вечер било приказно...
Полъхвал ветрец, тъмното плашело, щурците жижикали... Момчето обичало да потъва в сенките, да стои там и да очаква... Какво очаквало? Не помня вече... Беше толкова отдавна...
Помня само онова чувство, опита да погледнеш отвъд тъмното, опита да видиш онова, което чакаш... Онова, което не знаеш дали ще се появи, онова което не знаеш какво е... Помня надеждата, че сред тъмното, че някъде там има нещо хубаво, нещо, което си заслужава и чакането, помня страха от тъмното, помня и гъдела, оня странен гъдел в стомаха, гъдела, че ще се случи нещо неочаквано, нещо забранено, нещо хубаво...
От къде да знае онова момченце, че този гъдел, е същият оня гъдел, онова пърхане в стомаха, което след време нарекох любов? От къде да знам, че не е трябвало да пораствам... От къде да знам, че сега, след толкова години пак ще стоя в тъмното, пак ще чувствам оня гъдел и пак ще те очаквам...