автор: dexoster

Излятите в калъп прощални думи
се проектират нетипично щом сега си шепнем.
Наужким се преструваме че ни боли,
наужким вярваме си, щом без думи плачем.

Написана по пясъка бе нашата любов
във груби рани по брега обричахме се в обич.
Но морската вода във неизречен зов
изплака си поредната вълна и ни остави само стонът.

По телепатия мечтаехме за обезсмислен път
беззвучно си повтаряхме колко сме изминали.
Но само вятърът притихнал съзнаваше за краят
и само устните горчиви вплитаха се несравнимо.

Споглеждахме се и като че ли си вярвахме
че погледите ни се срещат в сладостни усмивки.
Но туй що гледахме не бе ли туй, когато спяхме
под синьото небе или отново чувствахме се неразбрани?

Сега, когато тъжното море отново е спокойно
ще чакам под звездите луната да ми проговори.
Но тя е толкова безмълвна в свойта самота достойна
че нито тя, ни аз не можем нищичко да сторим.