Сам си пожела съдба такава -
да познаеш с мен забрава,
виждайки сърцето как копнее,
а устата - да немее
пред стиховете многогласни,
възпиращи нападките ужасни,
защото с мене си играеш
и за трепета ми все не хаеш.
Сетивата ми не са съгласни
с това, което знаеш
и затуй на срещите опасни
единствено си траеш...
За тебе пазя моята градина,
познала свободата да е дива
и стане ли с плуга ти роднина,
ще поруменее тя красива.
Обсъждаме поредната заслуга,
а ти, в роля на гадател,
говориш с мярата "съпруга"
и мислиш си, че си създател,
а приказките ти са идеали
за някакви мечтани светове,
които пазят сенките заспали
на твоите богове.