Дали е любов - кой да ти каже?
Може да е просто нагон. А защо тогава остава онова мъчително чувство за нещо недовършено? Чувството, че би могло да продължи и да бъде още по-добре? Ако беше само едно чукане, леле колко лесно щеше да бъде…
Всяко влюбване започва да трае все по-кратко и по-кратко… и с все по-голям страх. При първото, което трая повече от две години, беше толкова лудо и страстно, че и досега ме сгрява, като си помисля за него. Но няма да посмея, няма да мога така отново… без секс, но изпепеляващо. Второто - по-кратко, продължи една година и половина, с прекъсвания, които изобщо не намалиха силата на чувствата, даже май ги увеличиха. Това беше повече страст, отколкото любов, но не се размина само с чукане - и все пак то преобладаваше.
Третото, ах, третото… още тъгувам. Толкова чиста нежност, толкова радост…като две деца, открили единственото същество някъде насред пустошта. Зверове и птици преминават покрай тях, а те хич и не ги виждат. Даже ако се случи да ги докоснат, само ги поглеждат с лъчезарен поглед и те отминават укротени и смирени. Нежност и в любенето и в храненето и в обличането и в гласа и докосването и погледа и миризмата и звука… обич, чиста и непорочна. Искам си я обратно… но не смея, вероятно всичко вече е загубено безвъзвратно, този, за когото си мечтал цял живот, вече е друг, защото твоето отсъствие и липсата ти, са го променили. Искам го обратно. Искам си вълшебната приказка… която някога ще разкажа, но само на себе си и може би на още едно същественце… и всъщност искам да си остане приказка и вълшебство. Което значи да съхраня себе си и него, и любовта.
И сега… когато дори не исках, когато се уморих, когато няма жажда вече в мен… някой иска моята любов. А аз имам само обич и нежност… и не мога да се влюбя. И не искам, от страх. И пак от страх му давам толкова, колкото мога да му дам - време, нежност и внимание. Страх да не нараня, да не направя зло. Уплашена от собствената си страст и от собствената си неспособност да задържи всичко завинаги. Няма спокойствие в душата ми… или пък може би е прекалено много именно спокойствието? Може би вълненията вече не ми понасят добре? Мисля ,че пътят, който избрах, е правилният. Ще правя каквото трябва, пък да става, каквото ще.
Този човек е особено ценен за мен… колко пъти вече ми е давал от своите сили, колко пъти ме е спасявал от самата мен, колко пъти ме е предпазвал от грешки… не искам да ги броя, дори и по веднъж е достатъчно. Моят най-добър приятел, този - специалният, на когото казвах много, но не всичко. Този, когото съм пожелавала неведнъж, този, с когото сме делили и мои и негови лоши и добри моменти.
Мога ли да сторя за него това, което сторих за други с толкова страст и любов, които ако бях подарила на него… сега щях да съм велика. Щях да бъда по-голяма в собствените си очи, по-мъдра и стара.
Всъщност, всичко е обречено като в "Хроника на една предизвестена смърт"… защото имам прекалено добре развито чувство за дълг и за чест. И, в крайна сметка, ще ги потъпча, заради него. А дали всичко е такова, каквото изглежда? Вече започвам да виждам края - също толкова изненадващ и необясним, а и много неусетен, както и началото. Само не мога да видя това, което стои между А и Я. Има ли там всичко това, което той иска? Загубих си чувството за хумор, по дяволите. Станах прекалено сериозна. Помъдрявам ли или оглупявам? Не, просто остарявам? Ще му кажа - стара съм, приятелю. Това, което мислиш, че съм, е само една фикция, създадена от мен неволно… ти си млад, остроумен и способен. И не търсиш любов. Търсиш само секс… който аз не мога да ти дам. Трябва ли да му го кажа? Нека мине още малко време… царица съм на отлаганията. Но, в крайна сметка, все се оказвам права да не прибързвам.
Публикувано от BlackCat на 15.04.2005 @ 19:57:54