Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: vesapo
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13944

Онлайн са:
Анонимни: 419
ХуЛитери: 2
Всичко: 421

Онлайн сега:
:: Heel
:: lirik1

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2021 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаМясто, наречено Очарование
раздел: Разкази
автор: Perdita

Рая погледна копринените чаршафи със съжаление. Искаше й се пак да се зарови в тях, но току-що оправи леглото. Бяха наели къщата за месец, а вече се привърза и към нея, и към градчето. Той стоеше до вратата и явно се чудеше защо не тръгват. Не още, моля те, не още! Не знаеше как да започне.

- ...Марти, почакай малко! От няколко дни искам да ти кажа, че...Искам да ти благодаря и да ти кажа, че ти ме извади от скучния свят, в който живеех, преди да те срещна. Доведе ме на това място и, и...
- Миличка, не те доведох. Нима си забравила?
- И така да е, приличаш на небесен пратеник. Не се смей!
- А може и да съм - усмихна се мъжът, дръпна я за ръката и я поведе навън. Улиците уж бяха същите, и дърветата, и хората, и кучетата.
Но нямаше сиво, дори една прашинка. Небето беше такова, че тя за малко да умре, щом го докосна с очите си. Щеше ли някога да свикне?
Мартин я наблюдаваше. Не беше красива в общоприетия смисъл, ала можеше да се закълне, че никога не е виждал нещо по-красиво от лицето й в този миг. Искаше му се да докосне трапчинката на бузата й, да я погали. Тя просто сияеше. Може би точно това е любовта, каза си той, да разпалиш светлината в една жена. И да я закриляш от собствените й кошмари.
- Какво има, защо ме гледаш така? - попита го Рая.
- Защото те обичам!
Разкошната й руса коса беше мека като рехав сняг между пръстите му.
И аз..., и аз...Вятърът ли го каза, или тя самата? Имаше ли изобщо някаква граница между нея, вятъра, Мартин, спомените й и късата рокля, която й се искаше отдавна да е съблякла? Не беше ли всичко едно, и само назовавано с различни имена?
- Не е ли всичко на света едно и също, Марти?
- Да, и това място е предопределено от твоята същност.
- Но преди да те срещна, аз не бях тук.
...Ръката му обикаляше по голия й гръб и тя неусетно спря да разбира. Все едно й заговори на китайски, или още по-лошо - все едно никога не е знаела какъвто и да било език. Той изглежда го усети и ноктите му се впиха леко в кожата й, после я целуна.
Те сътворяваха сега дишащите учестено листа, ускорения пулс на покривите, бързопреглъщащите облаци, които скоро щяха да се разтърсят и разсипят на земята. И ето че се сплетоха неговите устни, нейните и дъждовните капки. И колкото повече се засилваше дъждът, толкова по-жадни ставаха.
...Няма място, на което да не можеш да пристигнеш, казваше й след цяла вечност. Но ако не те бях срещнала? Невъзможно, защото аз винаги съм те чакал, както и ти си ме чакала, мила моя. Мисля си, че нямаше начин да не се срещнем. Та нашите мечти са като от индиго, направо сме предопределени. И щом пътищата ни се пресякоха, създадохме и оная пътека между нас. За която се пишат стиховете. Ех, ти, Жулиета моя, златокоса! - усмихна й се той.- Нещо като късо съединение, само че не толкова опасно - вече направо се смееше на не твърде разбиращия й поглед, но после стана сериозен. - Нещо като разтваряне на мъглата.
...Кожата й му се струваше захарна. Като захар в кафе. Бяха тичали до изнемога, напуснаха града, но не спряха да тичат, докато не откриха тревата и не се гмурнаха навътре. И сега голото й тяло имаше тревист отблясък. Мартин потъваше лениво в нея, като хипнотизиран гледаше изкривената й по детски устна, и изведнъж тя цялата се окъпа в залеза. Залезът се превърна в парфюм от цветове и се търкулна по челото й.
- Красива си! - прошепна й той. - Ти си толкова нежна, и знаеш ли, освен това си розововиолетова, миличка.
Думите му също проникваха надълбоко и увеличаваха насладата.
- Никога не ми е било по-хубаво! - каза тя с притворени очи.
И преди го беше казвала, на други мъже. Но когато цялата се разпръсна накрая, като внезапно запален бенгалски огън, миналото й умря...Ще остарея, помисли си, и той пак ще ме обича. Откъде знам ли? От цветята с искряща роса. Можеха ли да я лъжат? Нима те щяха да напуснат някога това място доброволно и да се върнат на обикновените поляни?
А защо тя и Марти да го направят?
...И докато закусваха малко по-късно топли кифлички, Рая реши с какво ще се занимава тук през остатъка от живота си. Така и така се беше занимавала със сметки, ще има магазин и ще продава цветя. Не че разбираше от цветя, но щеше да се научи. Така ще са пред очите й и ще й напомнят.
- Няма ли да спреш да се усмихваш? - подразни я той.
- Усмихвам ли се, миличък?

" " "

Следващите месеци имаха доста работа. Наеха къщата отново и започнаха да я обзавеждат, нямаше дори печка и хладилник.
Скоро Рая купи магазин с всичките им спестявания. Беше си втълпила с почти суеверна сила, че не трябва да е под наем. Напълни го с цветя, запаси се с енциклопедии и си нае за помощничка симпатична възрастна жена, която й бе много по-полезна от книгите.
Мартин рисуваше и продаваше картините си. Не вървяха особено, ала в началото това не го пристесняваше. Свободното си време прекарваха заедно. Обикаляха в покрайнините да оглеждат за някоя къща, която се продава; ходеха на гости на новите си приятели, забавляваха се. Често слушаха музика. И двамата имаха доста старомоден вкус и им харесваше, че могат да споделят любимите си композитори с часове.
...Постепенно и неусетно обаче всичко се промени - както се променя лицето на човек, с който живееш постоянно. Мартин взе да се изнервя, че картините му не се купуват. Самото място беше необикновено, хората едва ли имаха нужда от друго. Или той вече нямаше вдъхновение да рисува като преди. Колкото и да е парадоксално, щастието някак го изчерпваше. И понеже и доходите от магазина бяха все още никакви, се боеше, че парите им ще свършат и няма да има с какво да живеят. Отвреме-навреме взе да се измъква вечер и да изпива по една-две бири сам. После започна да се застоява, пиеше все повече, а щом се върнеше, веднага заспиваше.
...Всеки път, когато Рая поглеждаше цветята, имаше усещането, че се опитват да й кажат нещо. Тези цветя...толкова са обикновени! И все пак я преследваха, като ехо от сън.
Една сутрин тя се събуди и щом отвори прозореца, се запита защо, всъщност, избраха това градче? Беше израснала в голям град с концертни зали и театри, с хубави магазини за дрехи и добри фризьорки. А тук се отчайваше всеки път, когато излизаше от някое от двете единствени фризьорски салончета. Не че оня живот й липсваше особено, напротив, и в началото всичко това дори я забавляваше, но след време взе да се дразни. Как така си бяха втълпили, че ще са щастливи в тази сива пустош?
Часове прекарваше пред компютъра. Беше обсебена от нуждата си да разговаря...И въобще не забеляза как Мартин я наблюдава от известно време. Не знаеше, че всяка нощ я рисува, че рисува и Очарование. Беше спрял да пие, но тя и това не разбра.
Често наблюдаваше зачервените й очи. Защо станахме като всички!, питаше се, задавен от болка, защо забравихме? И в съзнанието му започнаха да изплуват отговори и да подреждат пъзела, а в картините му се появи нещо ново...

" " "

Любовта е толкова крехка, мислеше си една вечер тя, когато я обзе особена безнадеждност, чак е глупаво. Трябва постоянно да й обръщаш внимание, да се грижиш за нея, иначе умира.
- А това е трудно и освен това въобще не е достатъчно, Рая.
- Защо? - сепнато попита тя. Кога ли беше влязъл?
- Защото много по-важно е човекът до тебе от една страна, и от друга твоята фантазия, съкровените ти мечти, вярата ти да не са два отделни свята, да не се разделят. Иначе ще е нетрайно.
...Изведнъж разбра! Просто я осени, та тя наистина го знаеше, как е могла да го забрави?!
- Искрящата роса, която имат онези цветя! Нали? Росата по тях...Там е отговорът.
- Да, загадката на това място...Вълшебството. Без него мястото просто не съществува. Виж, миличка, всичко започва от способността ти да обичаш. Тя е като храм. А храмът е такъв, само ако се молиш в него, ако търсиш надежда, ако развиваш духовното си същество, а не просто да го чистиш, да триеш праха и да миеш пода. Така, когато достигнеш определено развитие, се свързваш с извора на любов в тебе. Готова си за любов - усмихна й се. - И ако тогава се докоснеш с някое друго духовно същество...
- ...е любов, споделена любов. Магията.
Доплака й се. Толкова пъти цветята бяха опитвали да й го кажат. Искаше да се върне там, където облаците натежават от копнеж, после я обливат и се чувства както когато лети насън - силна и щастлива.
- А то защо си отиде от нас?
- Не си е отишло, в нас си е, просто спряхме да му обръщаме внимание. Решихме, че е само илюзия. Хванахме се здраво за реалните неща, най-вече за притесненията и суетата си, и после се изгубихме.
- Но защо?!
- Защото така правят хората. Предпочитат чиния с домати. Нещо реално, каквото и да е, стига да можеш да го ритнеш и да чуеш как се удря с трясък в стената. Делим нещата на истини и илюзии, и нищо по средата.
Нищо по средата. Щурците свиреха, беше топла нощ. Тя се загледа през мрежата на прозореца. Лай на кучета някъде далече; силен трясък и спрялото й дишане, докато разбере, че това са гонещи се котки. Наситено усещане, че светът не започва и не свършва с нея.
- Но защо преди не се е получавало? И защо ние забравихме?
...Докато сме влюбени е лесно, тогава привличането е толкова силно, че то самото ни свързва с извора на любов. Но точно тук е уловката. Ако не си създала своя храм, или аз моя, привличането отминава като комета в небето. Лошото е, че и в другия случай след време става трудно. Просто никога не е даденост.
Любовта между нас, както и всеки отделен храм, също изисква внимание и постоянни грижи - да ти се усмихна, да ми се усмихнеш; да се сгушиш в мене и да заспиш, да ти подаря бонбони, да те изведа някъде, да ме попиташ защо съм тъжен...

...Някъде там, сякаш в безкрая, беше боровата горичка. Малка и самотна, може би заспала. Рая си представи падащите шишарки, одеялото, на което се любеха през едни други нощи...Нещо се пропука в нея...
А ние не обичаме да се напрягаме, леността е в кръвта ни. И с времето си отпускаме, като приемаме другия за даденост. Но и тук по-важното е друго - да не разделяме своята вяра, мечтите си, фантазиите и копнежите от човека, с който сме. А това зависи и от него. И става двойно по-трудно, отколкото развиването на онова духовно същество във всеки от нас. Просто сме твърде уязвими. И някак неусетно приемаме, че тази споделена любов не е никакво вълшебство, а обикновена илюзия. Тогава тя се прибира дълбоко обратно в сърцето или се прехвърля другаде, колкото и истинска да е била....Все едно разцъфнала от пъпката роза да се прибере отново. Но мисля, че МОЖЕМ още да я върнем...
Тя го погледна право в очите. Ирисите й - беше забравил колко са красиви! Кожата й като повърхност на езеро...Гърдите й, показали се за миг...
Хм, не се ли умори да ме слушаш? Знаеш ли, че тази жълта рокля с безброй копчета страхотно ти отива?
- Ооо, а ти знаеш ли, че трябва да ги разкопчееш едно по едно, ако искаш да стигнеш до сърцето ми.
Направо не повярва, че го каза, пипна си устните дори. Хубавите спомени сякаш бяха от друг живот.
- Аз пък си мислех, че до гърдите ти. Но все пак си струва да опитам май.
Беше най-внезапната промяна на тъжни в щастливи очи, която беше виждал. Тя се облегна на стола, краката й се поразтвориха. Отвреме-навреме листата на сливата трепваха от вятъра, точно както тя при докосванията му.
Наистина, бе мечтала и се бе молила, както го нарече той, но срещаше мъже, които не споделяха мечтите й или тя техните, и не реагираше като сега. Тогава не виждаше връзката. Сякаш беше мъртва или полумъртва. Или жива, ала за кратко, както стана и с Мартин. До тази вечер?
Всичко се размаза, докосна лицето му и се усмихна. И някак по пътеката, очертана от все по-нервно разкопчаваните копчета, намериха обратния път...Тя пак видя звездите, сякаш сътворени в несвяст от някой лудо влюбен. Устните й дълго изследваха тялото му, не можеше да му се насити, да се откъсне от него.
Здравей, липсваше ми! Аз съм мъртва без мечтите ти, без това небе.
- А гладна ли си, миличка? - питаше я часове по-късно.
- Ммм, умирам за чаша вино и парче риба!

" " "

Рая се загледа в малкия разноцветен фонтан - сякаш материята, от която се правят пеперудите.
- Знаеш ли, че с мъжете преди тебе НАИСТИНА никога не съм се чувствала така? И тялото ми не реагираше така, разбираш ли?
Застудяваше, раменете й потръпваха, но беше приятно.
- Ъхъ.
- Ъхъ? Само това ли ще кажеш?! Ти си мъж и си различен от мене! Колкото и красиви теории да развиваш...
- Е, не смея да твърдя обратното, мъж съм си...Пък и тялото си е част от тебе де, важна част!
- Имам предвид, че ако сега ти се изпречи някоя голяма красавица, веднага ще я предпочетеш пред мене. Ще я желаеш повече. Правени са изследвания и, каквото и да говориш...
- Ех, ти, глупаво момиче! Глупаво момиче! Сега пък нови страхове ли? Имал съм много жени, а и бях женен веднъж. Мислиш ли, че не съм наясно с реакциите си? Ти от списанията ли се учиш? С тебе достатъчно сгрешихме, не смяташ ли, че вече е време просто да сме щастливи? И, я ела веднага да ти пробваме теорията!
...Караше я да се чувства като в началото. Женствеността извираше и я покриваше с искряща роса.
Аз съм твоята роза, няма да ме нараниш и аз няма да оглупявам повече и да търся сигурност, както като купих, а не наех магазина, за да е сигурно, че ще останем тук; нали ти ми каза, че любовта е отвъд страха и дребнавостта ни, че за да обичаш някого, трябва да го има за тебе, което значи да повярваш в него; без тебе съм като пиано, от което никой не изтръгва звук, и , любов моя, обичам пръстите ти, не спирай, моля те, не спирай...
Сякаш специално за тях пуснаха 'How Deep' на Бий Джийс. И двамата я харесваха... Скоро някакъв невидим поток, който я размекваше отвътре, я увлече в нищото...

" " "

...Беше преди около година и половина. Двамата седяха до прозореца. Тя се качи по-късно, казаха си по няколко думи, но през повечето време Мартин четеше книга, а Рая гледаше прелитащите редове узряло грозде, царевицата, ябълковите градини. Обичаше да пътува с влак и да гледа навън, особено ако никой не я наблюдава втренчено отсреща. Така почти спираше да мисли. Страхотен метод за медитация, каза си...Той я погледна, после пак се зачете.
Когато спряха на малката гара, не й обърнаха никакво внимание. Табелката въобще не се четеше. Гарата беше от тия неща, които мозъкът ни предпочита да не забелязва, като например грозните блокове в квартала.
Тогава им съобщиха, че се налага извънреден престой около три часа. Не обясниха причината. Рая веднага се опита да позвъни, но нямаше обхват. Мястото беше прихлупено от околните хълмове. Мартин й предложи да се разходят и да потърсят телефон.
...Главната улица тръгваше точно от гарата. Тя, всъщност, им хареса - почти нямаше високи сгради, къщите бяха малки и приветливи. Хората им се усмихваха, но никой не знаеше къде може да има телефон. Освен в пощата, може би.
Почувстваха се като в някаква игра, сякаш играеха на криеница с телефоните. Беше забавно и когато стигнаха центъра и пак не откриха нито телефон, нито пощата, се разсмяха. Щом видяха пицарията, изведнъж усетиха колко са гладни, влязоха и си поръчаха пици и айрян.
После поръчаха кафе и продължиха да си говорят. Оказа се, че харесват едни и същи филми и книги, че въприемат света по подобен начин. Обзе ги приятната близост на срещнали се сродни души. Тя се възхищаваше на способността му да казва ясно и красиво нещата, които и нея я вълнуваха. Той все повече харесваше остроумието й, тихия й глас и водопада от руса, къдрава коса.
Изведнъж Рая изпищя - гледаше си часовника. Мартин също погледна своя. Господи, бяха минали повече от четири часа!
Влакът сигурно е отпътувал, и багажът им също.
- Имаше ли ценни неща там? - попита я той.
- Не, не, само малко дрехи - някак загадъчно спокойна му отвърна тя. - А ти?
- И аз не.
- А не те ли очаква някой, който ще се разтревожи?
- Нищо страшно. А тебе?
- Отивах на сватбата на приятелка. Едно подтискане по-малко.
На него по-скоро му хареса, че бяха закъснели и така нямаше да се разделят след час-два. Дали пък не изпищя от радост, запита се и едва успя да скрие усмивката си.
Платиха и излязоха.
И...всичко си беше уж същото, но...Кафяво и зелено, смесени с малко коняк, бяха нашарили хълмовете...А червенината в небето, сякаш жива, ей сега щеше да разпери крила и да долети до пицарията.
Знаеш ли, имам си ангел-хранител. Твоята любов.


Публикувано от BlackCat на 12.04.2005 @ 22:35:41 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Perdita

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

27.11.2021 год. / 16:45:10 часа

добави твой текст
"Място, наречено Очарование" | Вход | 2 коментара (2 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Място, наречено Очарование
от Ray (bdoych@abv.bg) на 14.04.2005 @ 17:29:04
(Профил | Изпрати бележка)
Очарова ме.


Re: Място, наречено Очарование
от Marta на 27.03.2006 @ 08:08:51
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
пренесе ме

:)