автор: joanna_vas

Тихо е.
Нощта се разсъблича.
Воали нежност рони -
пласт
след
пласт ...
По улиците дъхави се скита -
и пита,
и разпитва
все за нас ...

Стопени в обич капчици сме -
знам...
В отрязъци от време
преминава
разпукналия в устни -
ален плам...
Мигът,
избухва в нас като вулкан.

В такава нощ не спя
и не сънувам,
а мислите летят като Пегас.
Разголени
пространства - речно семе
покълват
в сетивата ни от страст.

Охлузено през мислите пълзи
докосването тихо -
замълчи!
До видимост,
в сърцето погледни -
клепачите ми с устни целуни ...

По ъглите на стаята - зеница
протяга се,
протяга се
и знам,
щом в утрото през нея се огледам
разбуден си
и ... вече не си сам ...