Изтикаха я от къщата /силни ръце/, обливаха я с ругатни и с по-изтънчени и коварни обиди, достойни за красотата й, която
продължаваше да придизвиква, въпреки /или именно заради/ съдраните дрехи, откриващи изящни рамене и шия. Не бяха много, но приличаха на тълпа, жадна за мъст и насилие. В своя ужас успя да познае лице на съседка, която бе срещала рядко и чието име не знаеше. Единствено в нейните очи нямаше злорадство или жестокост, а по-скоро любопитство или /как смееше да си го помисли дори/ завист. Това беше най-приветливото и поносимо чувство сред останалите, които я заобикаляха, и тя се вкопчи с надежда, дори с благодарност, в него. Докато понасяше обичайните в тия случаи пресилени, обощаващи и грозни слова, както и редките, но добре премерени удари, правеше всичко възможно да не изпуска този поглед, притекъл й се така неочаквано на помощ. Нещата вървяха много зле и в миговете, когато допускаше най-лошото и потърсеше очите на онази жена, надеждата отново възкръсваше. Първоначалното чувство на унижение и страх отстъпваше място на болката и на готовността да я понася, докато всичко отмине; болката, превърнала се в убежище, където можеше да изчака.
Онази продължаваше да я гледа, наклонила леко глава; гледаше търпеливо как ще свърши всичко, понеже и без друго всичко свършва и се забравя /или прощава/, дори оня миг, когато две жени срещнат погледите си с откровено и непредпазливо разочарование в оня миг - готови да си сменят местата.