автор: abc

- Здравей. - каза непозната жена - Как си? - гледаше, приклекнала, в очите на момичето.
- Уморена. Много уморена. Ти коя си?
- Приятел. Искаш ли да поговорим? - с питащи очи промълви на пръв поглед младата жена.

Момичето лежеше безпомощно на тревата, която ухаеше на свежест, но то не усещаше. Птички бяха накацали по клоните и пееха бодро, но то не чуваше...Клепачите му бяха почти сломени, а в погледа му личеше само пустота - беше празен и почти бездушен. Умората бе пленила дори сърцето му - думите излизаха така тежки от него. Сурови.
- искам да срещна пролетната умора - пожела си с шептящ глас момичето - да й кажа да се махне от мен - нашепна с останалите му сили.
- Тя е лоша, няма да те послуша. Повярвай ми, зла е. Не ти трябва - ти не си като нея.
- Не съм ли! Защо тогава не мога да плача?! Щях със сълзите си парещи да я изгоня... Знам, че парят.
Момичето знаеше, че ако човек има чувства, той трябва да може да плаче. Бе чула, че олеква ако понякога просто тихо пророниш в приятелска прегръдка няколко сълзи. Но не знаеше дали е така. То не обичаше да се чувства безпомощно и направи опит да се надигне, но изтощеното му тяло тупна обратно, и прахът от земята се разлетя ниско из въздуха около него. Дишаше тежко, сякаш се задушаваше.
Беше му се случвало няколко пъти да поиска да се разплаче, да пожелае да излее сълзите си навън, но в тези моменти обикновено се намразваше, защото не можеше. Сълзите в девойката бяха се натрупали толкова много, че вече вампирясали, изсмукваха силите й.

Пролетта я беше изморила - месец април бе кацнал тежко на плещите й. Тогава тя безпомощно се сгромоляса на тревата с лице, към студената пръст. За миг, в тежък сън, заспа и й се присъни странен сън - беше изправена пред жена, която се представи като Пролетна Умора и безмълвно я гледаше в очите. Странната жена беше с безлично жълто-руси къдрави коси, които стигаха малко под раменете й. Едрите й къдрици, сякаш замръзнали, не помръдваха. Беше облечена с кафяво, разкопчано сако, над мръсно-жълта, набраздена блуза и дълга, права, черна пола с цепка, която разкриваше кокалестите й крака. Лицето й беше мургаво, с цвят на сиво-кафява сянка, а по кожата му се забелязваха неравномерни, плитки, малки вдлъбнатини, сякаш от изгасени в него тънки цигари. Бялото на очите й вече беше станало жълто, а цветът им - безлично кафяв. В тънките й, тъмни костеливи пръсти димеше цигара. Пролетна Умора леко покашляше и се усмихваше на момичето с каменно-убийствена усмивка, от която то усещаше как се вцепенява ужасено. Но беше уверено, защото знаеше, че каменото му лице не го издава. Каменната усмивка на жената, със странното име, продължаваше да дълбае в душата и да търси страховете на момичето. Вече почти го беше разплакала, когато безмълвно, просто изчезна. Изпари се. В дим.

Като от силен трясък, светлоокото момиче внезапно се събуди. Усети погледите на минувачите, които вероятно се чудеха защо лежи в земята. Но студено го подминаваха. Само една непозната жена стоеше над него и загрижено му говореше.

Когато отново се обърна към нея, тя продължаваше да говори нещо. Сърцето на момичето биеше тежко; ритъмът му морно в него се забавяше.
Жената пушеше нервно цигара. То се заслуша:
- ...така че, вече имаш тази среща - в безпомощата си умора, девойката дори не бе чула разказа й.
- Тръгвам - забързано, сякаш не бе редно да бъде тук, каза жената - Трябва да поговоря и с други като теб. - в гласа й се промъкваше страх.
- Чакай! Кажи ми поне как се казваш... - едва чути, висящи във въздуха останаха думите на момичето. Тя не се обърна.

Изчезна. В дим.

В синьото небе, около девойката кръжаха високо бели чайки. Но тя не чуваше любовния им крясък.

Потъна. Студено заспа. Смъртно изморена...