автор: Begemot

Барди Самул нервно барабанеше по волана. Закъсняваше с повече от половин час, а проклетото задръстване го блокира само на две преки от дома му. През предното стъкло все така се виждаше задницата на някакъв грамаден и мръсен камион. Погледна часовника, не за да разбере колко е часа - бе погледнал само преди минути,просто по навик, сякаш можеше да противодейства на движението на стрелките.
Натисна клаксона, за да демонстрира несъществуващ яд и забеляза как самотния му сигнал се превърна в звукова вълна, когато задните шофьори последваха примера му. Облак зловонни газове излетяха от пробития ауспух на камиона и колоната се придвижи няколко сантиметра напред. Така, с по няколко сантиметра, колата се придвижваше напред вече сякаш няколко века. Камиона пред него даде още малко напред и цялата безкрайна редица се придърпа няколко метра до заветното кръстовище. Барди усещаше как крака му изстръпва от това непрекъснато натискане на спирачката, но задръстванията са по принцип гадно нещо. Камиона зави и пред колата на Барди изведнъж се откри свободно пространство. Той даде свободно газ и в следващия момент забеляза закъснелия пешеходец, който се опитваше да пресече пътя на колите, заварен по средата на платното от червения сигнал. Когато предната броня подхвърли тялото във въздуха разбра, че е блъснал момиче. То се превъртя във въздуха и падна върху предния капак, а лицето и се удари в стъклото. Две огромни кафяви очи изпълнени с болка и учудване се взряха в металносивия поглед на Барди. Той натисна спирачката и тялото се изхлузи пред колата. По предното стъкло и целя преден капак имаше кръв, а някакъв полицай тичаше към колата му. Барди изключи мотора и с въздишка се отпусна в седалката. Деня му бе вече провален.
---
Полицейския участък приличаше по-скоро на запусната болница с изцапаните си плочки по стените и простите дървени пейки. На другия край на скамейката, на която бе седнал Барди, седеше някакъв наркоман в състояние на пълно неведение за това, което ставаше около него. Подобни типове бяха пръснати навсякъде наоколо и създаваха тягостна атмосфера. Вратата, пред която го бяха оставили да чака се отвори и полицая, който го бе довел тук го извика по име. Барди влезна в една стая, която със своите малки размери и натрупани навсякъде папки предизвикваше пристъпи на клаустрофобия. Зад едно писалище заемащо две трети от помещението седеше немлад, но със спортна фигура, човек, на вид бюрократ, а не според представата за полицейски служител. Полицая излезна и Барди остана да стои прав непоканен да седне от никого. Човека зад бюрото престана да се мъчи с клавиатурата на компютъра си и се обърна към него.
- Ама седнете. Да, да оставете папките на пода. Значи името ви е Барди Самул? - Барди кимна - Имате ли някакви документи? - Барди подаде документите, които предвидливо бе взел от колата. Бюрократа зад бюрото ги заразглежда един по един. - Добре. Документите за колата са напълно в ред. Знаете, че катастрофата стана не по ваша вина, така, че няма да повдигаме никакви обвинения срещу вас. Всъщност къде работите?
- "Болтисакс Индустрис". Директор по разпространението на продукцията. - човека зад бюрото го погледна учудено - Да оръжието, което ползвате е произведено от нас.
- А какво значи "директор по разпространението"?
- Грижа се оръжието ни да попадне където трябва. Проучвам клиентите направили заявки и ги одобрявам или отхвърлям. Това е.
- И продавате дори оръдия?
- За една такава сделка ми се наложи да пътувам с камила. - разговора прие приятелски характер на тема интересна и за двамата, но човека зад бюрото го прекъсна.
- Сeга ще трябва да подпишете протокола за катастрофата и след това сте свободен. Колата ви между другото се намира в сервиза посочен от вас. Казаха, че ще е готова след обяд. А сега подпишете документите в тази папка - и човека зад бюрото му подаде сива папка с надпис "Мари-Ан Стюарт", датата на катастрофата и някаква служебна сигнатура. Той я отвори и от първата страница го погледнаха двете огромни кафяви очи, изпълнени с радост. Снимката бе правена на някаква поляна и отзад се виждаха палми. Отвори втората страница. Мари-Ан Стюарт бе живяла на края на града, до зоната на голф игрищата - Сейнт Валънтайн булевард 2098. Прелисти нататък и на няколко от документите откри своето име поставено срещу празно място за подпис. Надраска инициалите си и отново отвори на първа страница. Този път кафявите очи сякаш бяха изпълни с очакване за нещо или някой. Той тръсна глава и затвори шумно папката. Човека зад бюрото се сепна от работата, която вършеше на компютъра и се протегна да вземе папката. - Готов ли сте? Навън ви чака кола, която ще ви откара до службата. Правим всичко за своите снабдители нали разбирате? - Барди кимна и излезна от стаята.
---
Благодарение на компютъра в офиса си се сдоби с повече информация за Мари-Ан. Адреса вече бе запомнил, но сега взе телефона й и няколко допълнителни факта - роднини, месторабота, данни за застраховки и други подобни. В един момент се зачуди защо го прави, но после пъхна направените разпечатки в чантата си и забрави за всичко. До края на деня го очакваше купчина рутинна работа.
---
Разпечатките направени в офиса бяха първото, което изпадна от куфарчето му когато се прибра вкъщи и започна да вади документите, донесени за обработка през уикенда. Не много дебела пачка листове събрала в себе си всичко за Мари-Ан Стюарт, която вече не можеше да добави към тях нищо, защото от близо десет часа бе мъртва. Едва сега Барди осъзна, че е убил човек. За първи път убиваше някой, който не е заслужил това, който не е бил подготвен. За първи път жертвата му се бе изправила срешу него напълно беззащитна, невъоражена, необременена от мисълта за неизбежната си гибел. От толкова много тягостни мисли човек бе способен да полудее и Барди взе решителни мерки. Отиде до бара в ъгъла на домашния си кабинет и си наля двойно уиски, което изпи на един дъх. Но от това мислите не се изплашиха и продължиха да се блъскат в главата му, да вдигат оглушителен шум и да разкъсват мозъка му на хиляди каращи се една на друга части. Наля си още едно уиски, след това още едно, още едно.
Събуди се в събота сутринта, на пода пред бара с мощен махмурлук, но чиста от мислите глава. Надигна се с мъка и застана пред напуканото огледало в банята. Едва там се сети какво бе крещял цяла нощ обикаляйки пустата къща и трошейки всяко огледало, което видеше. Устните му се разтвориха и сякаш съпротивлявайки се на заповедите, които им даваше съзнанието промълвиха : "Обичам те Мари-Ан!"