автор: avocado

говорим, говорим, парфюмът мирише на гнило в затвореното купе на влака. нека разберем всичко, а ние ще траем,
защо да се самообвинявам, защо да се задължаваш,
животът е кратък..
сама съм и пея във рими,
и никой на чува, никой на вижда, всички мълчим.
защо ли иска да спи, защо ли в идеали разтръска
тоз сив дъждобран
пред хора, разтворен кръг отбран,
където и да си, каквото и да правиш,
не ме мисли, (за мокра цигара),
защото сърцето ми пее, пее за теб в крайпътен град ,
в кръстосана от погледи стая,
и в нищо да попадна, пак ще спя на хладно,
в подземието на самата душа,
без любов и без война.

В съдба, пропита от вълнени отблясъци,
ще те закрия, И ще сложа в края на конеца своята ръка,
в пробитото ще виждаш мен,
без живота, който изживях,
с нейната си кожа, открита преди дни.
да, така ще стане. повтаря се И бави своето начало,
бавно мълчи страданието И разговорът ни го няма,
не съществува в крайпътната ти стая,
осветена от неон, без да съжаляваш,
аз няма да споделям, ще доизживявам,
в ъгъла на сметка,
а след това ще произляза от виновно вино
И косми по гърдите в нова стая в нова книга на ново място на самотен бряг.
И пак дъждовно пее свойта песен вятъра,
неуловен от онова дете, което съм за теб.

* взаимствано от Петър Петров