автор: begemot

Доктор Поукинс седеше в хола на новото си жилище, наслаждаваше се на новата си мебелировка и докато въртеше в ръка дистанционното се чудеше дали да не включи новият си телевизор. Удоволствието от харченето на огромни количества средства се бе изпарило докато обурудваше кухнята и затова целият втори етаж на къщата остана абсолютно празен.
Все пак един бегъл поглед върху банковата му сметка навеждаше на мисълта, че и да има още четири етажа за мебелиране пак няма да се разори.
Пръстите му бавно галеха дистанционното - мисълта да гледа нещо гледано вече стотици пъти го отвръщаваше. Бавно остави чашата с коктеил на масата предназначена точно за това и без да се замисля какво точно прави се приближи до панорамния прозорец. Нарочно бе избрал къщата му да бъде в този край на града - диаметрално противоположен на предишното му жилище. Нарочно бе насипал изкуствен хълм и бе построил къщата върху него. Бе създал и поредица езера - според дизайнера на пейзажа истински шедьовър. И все пак пейзажът бе познат, до болка познат. Когато живееш близо двеста и петдесет години в един и същ град, пък бил той с население от два милиона жители, всяко едно негово измерение ти става точно толкова познато колкото и собственото ти лице.
Поукинс бавно остави дистанционното на перваза на прозореца и се приближи до огледалото. Пръстите му почнаха да мачкат скулите, бузите, носа на лицето, което не бе променял вече повече от седемдесет години - от момента на започване на лекарската си практика. Сам бе стигнал до идеята, че пациентите макар и да търсят новото, идвайки при него, ще търсят някаква традиция. Реши да я създаде чрез един постоянен образ и по всичко си личеше, че е успял.
Когато преди повече от век реши да се занимава с медицина всички му се изсмяха. В ерата на безсмъртието единствената форма на медицинско обслужване се извършваше от роботи и единствените хора имащи досег с човешките страдания бяха медицинските техници поправящи същите тези роботи. Човекът бе успял да направи себе си безсмъртен, но не бе успял да обезсмърти техническите си творения.
Поукинс помнеше много добре онзи мързелив следобед когато бе решил да учи медицина - вече бе завършил един курс обща астрофилософия и светът за него бе абстрактно мечтание на умираща звезда. За да обоснове това си твърдение той започна да крачи по терасата на вилата си, да ръкомаха, да се блъска в мебелите и събралите се хора. В един момент, събрани от жеста на звезден колапс, двете му ръце се кръстосаха пред очите му - едната бледа и почти прозрачна след дългия престой във ваната за обучение, другата зачервена от удара в нещо. Разликата го учуди, след кратък размисъл - потресе и в крайна сметка реши да учи медицина - просто, за да разбере защо едната му ръка се различава от другата.
Не успя да намери вана настроена за обучение по медицина. Някакъв мастит историк го насочи към по-архивните форми на обучение и дори успя да му разпечата карта с обществените библиотеки. Отне му близо петдесет години да научи онова, което в далечното минало се е учило за по-малко от десет - все пак в мрежата бяха останали малко от тогавашните помагала. Единственото, което успя да го задържи толкова дълго време прикован към това занимания бе неизтощимият му инат. И в един момент се оказа дипломиран лекар без никаква представа с какво да се занимава. Програмата дала му правоспособност го бе насочила към няколко "изключително добри болници", но всички те отдавна не съществуваха. И тогава го озари онова прозрение...
Леко покашляне го върна към действителността. На цялата планета имаше само един човек, който да кашля по този начин - прислужникът му Джембоули.
- Да? - нямаше нужда да се обръща - виждаше Джембоули в огледалото.
- Лейди Навендар Ви чака в приемната изключително притеснена и желае да се срещне с Вас възможно най-скоро.
- Няма причина да я караме да чака, нали Джембоули. Поканете я да влезе.
Джембоули се оттегли след лек поклон, с който обикновено отбелязваше завършването на поредната си задача - откъде ли бе научил всички тия трикове. Но в сравнение с неговото излизане влизането на лейди Навендар можеше да се сравни с контролирано природно бедствие - вратата се спря само на няколко милиметра от стената, лейди нахлу в стаята разминавайки се на косъм с една малка масичка и се тръсна в най-близкия стол с такава точност, че увисна в края му в някакво невероятно премерено равновесие. По лицето й се стичаше непрестанен поток от сълзи, ръцете й трепераха, кожата й непрестанно се изпъстряше с бледи сини линии.
- Доктор Поукинс, това е непоносимо! Порцелановата болест бе нещо прекрасно до преди два месеца, само преди месец започнаха да не ми обръщат внимание, а сега дори ми се присмиват. Ядосват ме абсолютно нарочно само, за да се насладят на безсилието ми да спра тези сини линии. Освен това лейди Кренда с нейния контролиран цирей е обсебила цялото внимание на висшето общество и за мен се сещат само след като тя два-три пъти е пуснала гной. Спешно трябва да направите нещо за мен - така никога няма да успея да привлека вниманието на баронет Испей!
Доктор Поукинс седна в креслото си, вдигна чашата с коктеил и отпи докато чакаше успокоявеното на пациентката си. Едва след като и последната синя черта избледня той си позволи да притвори очи и да проговори:
- Мисля, че имам точно това, което ви трябва - контролирано набръчкване кожата на лицето. Ако го прилагате пестеливо и то най-вече когато се смеете намирам, че ще постигнем голям успех. Мога да го контролирам в доста широк диапазон, дори до степен да изглеждате така, сякаш остарявате пред очите на другите, но разбира се това ще ви струва доста по-скъпо от един прост контролиран цирей. Вие решавате.
- Готова съм да платя необходимото само онази гнойна глупачка да ми се махне от главата! Искам това набръчкване! Кога ще можете да ми го поставите? - доктор Поукинс се надигна с усмивка. Беше толкова прекрасно да измисляш нови заболявания за хора, които могат да си платят - истинска творческа дейност за един доктор по медицина.
С благ жест той покани пациентката в операционната - все пак от време на време трябваше да лекува болестите, които сам създавеше. А май не можеше да се сети как точно се лекуваше порцелановата болест.