Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 794
ХуЛитери: 2
Всичко: 796
Онлайн сега:
- Приятно ми е, аз съм Лини
- Радвам се, че осъществихме тази среща - тихо усмихат каза той.
Tя се виждаше за пръв път с мъжа, който така я пленяваше. В разговорите им през четиристотин километра излъчването му беше същото, както и на яве - разбра, че той не я беше излъгал.
Почти безмълвно усмихнати, двамата започнаха непринуден разговор и тръгнаха на някъде да се разхождат. Тя не познаваше неговия град и той се вживя в ролята на екскурзовод, като й обясняваше всяка забележителност, която виждаха. Лини се опитваше да запомни всичко, но всъщност дори не внимаваше. Опитваше се, тук-там питаше по нещо - живо заитересована - и само даваше вид, че всичко е разбрала.
На фона на тази прията разходка в онзи тих, пролетен следобед, когато тя за пръв път беше себе си пред някого - без маска, дори без грим - в главата й се раждаше един друг пейзаж. Мислите на девойката рисуваха мрачночервена, демонича картина.
Тя виждаше как той й се усмихва, начина, по който я гледаше понякога; забелязваше как се вживява в ролята си - сочи някоя сграда или паметник и въодушевено разказва за нея. Толкова бе радостен, че не забеляза тревогата, която понякога се загатваше в очите й. Но момичето не искаше да го притеснява и затова не му сподели страховете си. Те всъщност не от сега я преследваха.
Преди известно време, когато спомеите й бяха заровени в дълбините на нейното съзнание до степен, че тя си мислеше, че всичко вече е забравено, Лини прочете няколко реда, които накараха спомена отово да изплува и за втори път да отвори пред нея помитащите двери на Ада.
Тогава тя още не го позаваше.
Кошмарът, който се събуди в нея не ставаше на сън, а пред отворените й очи. Не се случваше през нощта, а в застиналия, вледенен ден - времето тогава беше забравило за своя естествен ход и бе забило зловещи нокти в душата й; а тя прозрачно кървеше. Вече нямаше сили да крие болката и, след петнайсет години, всички я видяха. Параванът, зад който до сега се криеше вече беше разчупил цветните си стъкла на хиляди малки парченца - под напора на постоянно нажежаващата се във вулкана на душата й мътна болка.
Тя вече престана да си слага граници - искаше да диша в свободата. Искаше другите вече да я позават, а не да сътворяват от нея поредната маска. Досега всички я правеха такава, каквато те искаха да изглежда - така я търкаляха през живота без никой да надникне, за да види какво се крие зад собственото му творение.
Като чуждо творение Лини бе живяла много дълго в родния си град. До сега не бе намерила начин, а и необходимост да се измъкне. До своите двайсет години тя бе почти забравила какво е сам да притежаваш себе си.
От всичко това успя да се измъкне с помощта на една нейна приятелка, която след това избра да си отиде.
Един ден, докато съсредоточено гледаше в монитора и работеше нещо на компютъра, се появи някакъв непознат Магьосник и я попита: "Миличка, няма ли отново да започнеш да пишеш?" - тя погледна озадачено новия си събеседник; не искаше да бъде груба и затова му отговори нещо уклончиво, но всъщност го смяташе за голям досадник.
Упоритостта му я удивляваше - често погледите им сядаха заедно пред двата монитора, тя не му обръщаше внимание, той я заговаряше и с неговата многословност започваше да й обяснява нещо. Засичаха се ту често, ту след известни, различно дълги паузи, но накрая винаги се събираха. Никога не му каза какво мисли за него, защото усещаше, че той не е такъв - "Първото впечатление винаги лъже" - мислеше си, с присъщата за нея добронамереност към всички, и продължаваше да отвръща на многодумните му редове. Понякога се измаряше и без обяснение си тръгваше - помотаваше се малко из своя апартамент, пускаше си телевизора или излизаше на единаческа разхока, а когато отново седнеше на изморения стол, пред добре познатия монитор, той беше там. И й казваше: "Чаках те." - в такива моменти тя се питаше какво ли се крие зад досадната му маска и защо никога не й е разкрил до сега същността си. Но не посмя да му каже.
След време той сам го направи - сподели й, че това е само неговото работно лице и, че той всъщност е съвсем друг. Магьосникът - приятел вече не беше онзи бъбрив досадник, а човек, с когото тя судоволствие разговаряше. Понякога беше строг, друг път нежно настроен, но винаги добър приятел.
Някои от приятелките на Линка не разбираха как може да се сближиш толкова с човек, когото дори не си виждал. Но тя им обясняваше, че за нея външният вид няма значение и, че тя вече познава това, което ги сближава - душата му. И това й е достатъчно. Продължаваше тяхното приятелство.
В поредната им среща Лин сподели, че след месец ще пътува до неговия град. Предложи да се видят. Той се съгласи.
След като му разкри най-съкровената си тайна, той я накара да му обещае, че ще му казва винаги всичко. Веднага щом го почувства; а след това й обеща, че първото, което ще направи за нея като я види е да й подари една мечешки голяма, приятелкса прегръдка. По стечеие на обстоятелствата те не се видяха до пристигането й в неговия град.
Всичко се случи както бе очаквала - приятен слеобед, тиха разходка, нови улици в град от планински цветове - тя живееше на брега на морето.
Само едно нещо я мъчеше - мислите й го рисуваха като неин насилник. Той я прегръщаше и й се усмихваше, а тя виждаше само как споменът от детството й се облича в неговото тяло и я изнасилва.
Лин усети завръщащия се в очите й ужас и вцепеняващи я тръпки заплуваха през тялото й - тя се опита да ги пребори, но беше изгубила и последите си капчици сили.
Сподели със своя Магьосник, че вече се чувства ужасно изтощена, но не му обясни защо. И той не я попита.
Надяваше се, че е успял да види истинската й същност, без мрачните мисли да му попречат. Все пак беше искрена.
Прекараха заедно два странни, с рaзлични дози сериозност, веселие, кратки тъжни разговори, детски пориви и истински усмивки дни. После тя си тръгна.
Прибра се при своето море - Магьосникът вече го нямаше. Но ужасът пак я гонеше...Можеше да му каже, но не смееше - какво щеше да си помисли? Сподели с най-добрата си приятелка какво я мъчи, но тя й отговори, че за съжаление няма как да й помогне и трябва да отиде при специалист.
Беше изправена пред дилема - не искаше да го нарани, а имаше нужда от приятелското му рамо. Затова една сутрин реши да му каже, но успя просто да надраска в един sms: "Не ти казах всичко."...И той не отговори.
