автор: Eshach

Т.,

Трудно ми е да ти пиша без да очаквам отговор от теб, защото не се усещам достатъчно уверен в това, което правя, а и от отколешни времена помня добре, че мъдростта е нещо като ракията
- трябва да се събират джанки по жътва, да се постилат черги под дърветата, да се брулят клоните им с дълъг прът, после да се сипват в съдовете в каруцата, да се карат в двора, да се пълни с тях голямата каца под сайвана, да се завие добре, та да не влиза въздух, да се чака да ферментират, после да се карат на казанката, да се внимава с огъня - нито да му се дава зор, нито да гасне, та да потече бистрата струя веселия в калайдисания котел - каква прекрасна алегория на мъдростта човешка, където джанките са миговете от безкрайния ни живот, кацата е паметта ни, ферментацията - синтеза, дестилацията - анализа, а чашата с ракия - самата мъдрост, която може временно да ни развесели, да оправи самочувствието ни, да отприщи остроумието ни, но за това си плащаме с главоболие на другия ден и с цироза в края на дните си. Който трупа мъдрост трупа тъга, каза навремето Еклезиаст, и беше прав, защото има ли нещо по-тъжно от махмурлука на изтрезняването?

Пак се връщам в пещерата при Оан, защото съм сигурен, че след вчерашния му разказ имаш много въпроси, на които ще се опитам да отговоря с днешния, като разбирам добре, че ти няма как да ги зададеш, нито пък да прочетеш отговора им, но не обичам някъде в пространството да висят безпомощни въпроси, за чиято поява е виновно моето старание, а за безизходното им положение - моята небрежност, при все че разбирам колко много нови въпроси ще породи отговорът на всеки от тях. Нали помниш, писах ти за любопитството, и сега му е мястото да кажа, че то се е появило сигурно много преди О да направи човека от кал, защото как иначе да се обясни желанието на Бог да прави вселени, галактики, звезди и планети, после да праща из необозримите бездни на всяка планета по един О, чието желание да прави живи и мъртви, телесни и безплътни същества също може да се обясни единствено с любопитството да види какво ще произлезе от творенията му, и с вечното му недоверие към Висшата същност, ограничила се с небрежната забележка, че това е хубаво - но кое точно и за кого именно си остава тайна и до днес.

Когато О приключил творението си с направата на човека, нямало други светове освен единствения, и всичко съществуващо и несъществуващо било в него, та О трябвало много внимателно да разпредели ролите, защото му се искало този нов свят, за който мечтаел, да е различен от старите вселени, от които към неговия прииждали всякакви същества и искали и те да участват, доказвали многословно, че той трябва да използва опита им, интелекта и емоционалния им потенциал, и той, след като размислил, че ако ги прогони ще си спечели твърде много врагове, им дал възможност да се проявяват в различни роли - на стражи и на стихии, та взаимно да изчерпят силите си в противоборство, в което не можело да има победител. Така новосътворените същества останали в относително спокойствие, между тях нямало борби и преследвания, нямало смърт и страдания, храна за всички давали дърветата и тревите, бурените и водораслите, и всичко било в изобилие.

Но О пак бил обладан от съмнения и колебания, пак загубил съня си, защото един сит и благополучен свят бил нещо много досадно и скучно, особено ако е вечен, какъвто го бил сътворил първоначално. И затова той решил да направи прощъпулник на човека, замислен и сътворен от него като венец на творението, и затова посадил на едно място две ябълки, почакал ги да пораснат и да вържат плод, и всяка от тях вързала само по една ябълка, след което О извикал човека, т.е. мъжа и жената, и му казал - дарявам ви от днес с волята да избирате, това са две ябълки, но те са различни - който яде от едната ще има вечния живот за тялото и душата си, който вкуси от другата ще познае телесната смърт и страданието на мъдростта, защото едното без другото не може. Хайде сега да видим дали Бог ви е дарил с късмет, както аз съм ви дарил с живот - преспете тази нощ и утре яжте от което дърво си изберете.

Много се кефил О, че измислил такава руска рулетка за човека, но през нощта започнал да съжалява, че може лекомислено да погуби творението си, и затова щом съмнало повикал змията като най-незабележима и подмолна от всичките му твари, и и казал:

- Ще идеш при хората и ще им кажеш да не ядът от червената ябълка, защото тя е смъртта, а да си откъснат от бялата, защото тя е безсмъртието и щастието.

Но змията докато отиде при хората поради своята подмолност си помислила, че и тя, нищо, че е змия, също се нуждае от безсмъртие и щастие, та затова завела хората не при бялата, а при червената ябълка и им предала заръката на О точно наопъки. Мъжът отначала се опъвал, не вярвал на змията, но жената се пресегнала без много да му мисли и отхапала от червената ябълка, и дала и на него. Бялата ябълка останала за змията, тя я изяла, и затова оттогава е безсмъртна - само си сменя кожата и пак става млада, и така всяка година докато свят светува, но гледа да не среща човека, защото той нито е забравил, нито и е простил, че го измамила, и все гледа да и смачка главата.

А пък О, понеже му било терсене, че за такова важно нещо се доверил на змията, за да не го гложди съвестта и за да се оправдае пред самия себе си и пред безкрайния низ от поколенията на смъртните по негова вина, оттогава насам разправя, че той всъщност бил забранил на човека да яде именно от това дърво, до което го завела змията - дървото на познанието на доброто на смъртта и злото на живота, а змията изкусила мъжа и жената, защото змията била въплъщение на Дявола. Глупости. Нали се сещаш кой всъщност е Дявола?

Тази приказка ти е позната, разбира се, но аз много държах да ти я разкажа така, както я чух от Оан, защото често наслоените многовековни суеверия скриват от нас днес истината за това, което е било по времето, когато светът се разделил на три, а то станало така - подхлъзнал се един планински козел и паднал в пропастта, където мъжът и жената минавали за своята пещера, и като го видяли на пътеката окървавен мъжът не му мислил много, а натопил пръст в кръвта и го близнал. Харесало му, той взел остър кремък и го одрал, ял от месото му и дал и на жената, та яла и тя. А тогава небето било много ниско над главите им, и когато се нахранили и се огледали къде да избършат окървавените си ръце, и не намерили нищо подходящо в камънака, жената се пресегнала и се обърсала в небето. Та затова то се дръпнало високо - високо, и оттогава насам човек може да го стигне само с душата си, ако е чиста.

А костите и вътрешностите на козела мъжът заровил в земята, та така привлякъл лакомите за кръв и смърт тъмни твари от преизподнята току под краката си, където са и до днес, и даже понякога се качват и по-нагоре, та да са по-близо до мършата на човешките страдания и жестокости, с които се хранят.

Така станал Горния, така станал Долния свят, и само от това, което правим зависи кой от двата е по-близо до нашия, защото колкото повече е доброто в нашия свят, толкова по-близо е небето, колкото повече е лошото - толкова повече заглъзваме в преизподнята.

Това е, което исках да ти кажа днес, но ти не се разстройвай, отвреме навреме ще ти говоря и хубави неща според това с коя страна нагоре се обърне перото ми, а забелязвам, че като си помисля за теб то задължително се обръща с ангелската си страна и тогава ми се мержелеят планински потоци, светли букови сенки, слънчеви върхари, в които е кацнала кукувица и брои безконечно дългите години щастие, които ти желая.