автор: Miha_Lucho

Не бягам от мислите си... нито пък те ме гонят.

Просто вървя. Без да бързам…

Сключили сме временно примирие.
И не бързам да го нарушавам - не си падам по 100 годишните войни. Това им признавам на арабите - бой, стрелба, викане, хвърляне на камъни… и в еди колко си часа - всеобща молитва към Аллах - с килимчето, поклон към Изток. А после дойдоха американците и прецакаха всекидневното примирие. Както и да е.

Та и мойте мисли не ме нападат - току виж съм ги поставил на място… Аре ! Кой откъде е… Ти що щеш тука… и т.н. докато ги натръшкам всичките. Страх ги е... донякъде основателно.

Всичката тази вътрешна тишина предполага една чудесна разходка из парка… Малко съм се свил в себе си… спя ли… ближа рани ли… някаква интровертна шантава работа… Казано с две думи - Кофти ми е! Най-малко ми се обяснява защо. И най-вече - не искам никой и нищо от т.нар. външен свят да ме безпокои. Даже този т.нар. външен свят ако може да изчезне поне за 15 минути като някаква завеса, зад която стои Нищото, от което произлиза всичко. Не онова гадното засмукващото Нищо, което ти казва "Преди мен не е имало Нищо, сега е Нищо, и след мен ще е Нищо"… ами онова Светлото Нищо… което ти казва -

"Нищо страшно не е станало"
"Нищо не е окончателно"
"Нищо не е непоправимо в крайна сметка"
"Нищо не е загубено"

И още няколко такива… Около него като досадна муха се навърта една думичка "почти" и се опитва да се завре пред "Нищо"-то и да го прецака и обезсили… Усещам навреме заговора, и въпреки че "почти"-то претендира че внася елемент на реализъм и истина, аз го пропъждам с едно движение на ръката… Една баба забелязвам почти подсъзнателно че ме вижда и се учудва на жеста ми… Не разбира бабата… А може би и да разбира…
Та, отмахвам "почти"-то защото е разрушително за мъжкия боен дух. Както казваше великият учител Йода от Междузвездните войни, събрал мъдрост от поне няколко хилядогодишен мистичен на човечеството опит - "Или прави нещо, или не го прави… Няма такова нещо като "Ще опитам"… Там където влезе "почти" коварно през открехнатата врата влизат и куп други досадници… подмазвачи… или хулители… всякаква паплач… Така да се каже - мухите си носят гадости за из път… храничка…

И такаааа….

Така интровертно обърнат и обхванат сам в себе си като в закъсняла утроба, вървя… и не гледам и не виждам нищо около себе си… Но с досада установявам че изобщо не е така… Не точно с досада… С леко учудване и дори изненада…

Установявам как сетивата ми, освободени от вътрешното напрежение и тракане на оръжия, са станали по-чувствителни и виждат много повече отколкото обикновено… Ето за това си струва да ми е кофти... Смисълът му, точката на изкуплението и прозрението.

Пресичам една голяма поляна… Росата мокри обувките ми.. прави ги в един хубав почти черен и мокър цвят… харесват ми… мокри и почти живи… Естествено че са живи… аз им давам живот отвътре… докато така идиотски ги гледам с лека усмивка, минавам покрай една жена… Нямаше в този момент да я забележа изобщо… но тя ме заговаря… "Имате ли огънче". Естествено че нямам… Отдавна не съм лапвал цигара... Всъщност имам огънче… огньове… но не палят цигари… поне не все още… Достатъчен ми е един фотографски миг за да заснема жената… Погледът ми прозира през дрехите и… но и през тялото и… и виждам…

Стои… досадена от живота… търси да се потопи в малката си сътворена от цигарен дим вселена… да се обгърне като някакъв облачен дух… като своя малък задушевен дом от дим… но по-истински от реалността в която се намира… Отминавам я замислен…С няколко пожелания… Сигурно ако я видя пак ще я заговоря… Вече така да се каже се познаваме… дори да е само от мойта страна…. Ще и дойда на гости в цигарено-димената къща… може би… а може би не…

Продължавам… На алеята срещу мен вървят двама глухонеми. Млади хора… Момче и момиче… или мъж и жена по-скоро… И общуват с жестове. Мигом ми стават ужасно интересни - поставяйки се на тяхно място как ли щях да изказвам това което искам… Момчето гледаше с онова незабравимо изражение, с което всички момчета гледаме момиче, което ужасно ни харесва… А момичето гледаше… хм… погледнах към лицето й, и точно се разминахме… единственото което успях да зърна е някаква странност в погледа й… И в следващите няколко секунди тази "снимка" ми проговори като картина на велик майстор импресионист… Тя го гледаше ПРАВО в очите… постоянно сигурно… Не гледаше жестовете… забелязваше ги. Гледаше момчето право в очите… И то не от влюбеност… или нещо такова… ами просто от желание да разбереш… да прочетеш очите… И тези двамата, без да имат чудото на думите, се разбираха по-добре отколкото всички говорещи, пишещи, слушащи и четящи… Самото им преживяване беше на друго ниво - без абстракциите и вселените от думи, те просто живееха повече в една сетивна реалност, простичка и истинска… живееха във света от реални думи които ни заобикалят… образите… Странно… и не чак толкова…

Продължавам напред… с лека усмивка… харесва ми да виждам такива неща… Карат ме да се събудя и да бъда Тук и Сега… много силно място за нас хората… ако преди това си бил Отвъд и Някъде… и си напълнил сърцето си с кръв…

Пред мен - дядо с количка… бута едно бебе… А всъщност бебето бута дядото… личи си в очите му. А бебето нямаше за мен очи за разгадаване, защото блажено си спеше… Те са така бебетата - дори като спят бутат напред… и летят… Имат силни ангели… и ако си наблизо, намазваш и ти… проста работа… Не знам защо го виждам като баща ми който ме е бутал в количката така… Ах… колко странно… Ами това си е живо откровение-преживяване-връщане в миналото ! Как съм могъл да забравя че съм бил бутан в количка… и че аз съм бутал… Това сме аз и баща ми… И го обичам… Точка… Сигурно ще му се обадя скоро, защото иначе ще ми липсва… Май повече съм гледал на него като някой който ми пречи... Не че не е било и така... Хората сме несъвършени... и какво от това?

Продължавам напред… И още двама старци с бастуни… Достолепни, не бързат… живота е зад тях, битките, съмненията… Сега ги виждам застанали отгоре и просто наблюдават… Въртележката, карнавалът в който са се намирали преди време… Като стари кучета знаят че не могат да спрат въртележката, колкото и да лаят… И мързеливо и незлобливо гледат младоците които се скъсват от лаене и хапене… Виждам че това сме аз и мой приятел… Дали ? А дали изобщо ще искам да стигам до тази възраст… Сигурно… Надявам се като ми се заумира да си умра… не по-рано, но не и по-късно… Навреме… Ама кой съм аз да искам "навреме" - целият разхвърлян, разсеян… сигурно и моят влак, или метла, или колесница… или каквото там дойде да ме вземе няма да е точно по разписание… Милост !!! Или по-точно - сигурно аз ще изпусна Превозното Средство… Мда… няма да си взимам багаж… то няма смисъл… какво друго може да ме забави… Ами да… винаги… Последният Момент - с него много се обичаме и прегръщаме… не се пускаме лесно… и заради много последни неща.. последният човек, последната целувка, последния поглед, последното с'Богом, последната милувка… залепвам като мечо Пух на пчелен кошер… Мда… дано ме изчака Превозното Средство… че да не стана хем без Последните Неща, хем да чакам на гарата… каквато и да е тя, където и да е тя, за колкото и време да е…

Покрай мен прелита един колоездач… Професионалист - тънко и стройно, стегнато тяло, само мускули и жили… професионално колело… Кара си и на лицето му една усмивка… почти самодоволна… Сега са той, колелото му и парка… Възрастта му е трудно установима… сигурно към 40, 40 и няколко… той си кара, а аз виждам как пие живот… колелото е чашата му, а краката му я пълнят.. Догоре… Движението оформя около духът му една мантия от обичности… Духовете обичат да летят.. да са обградени от движение… Това е домът им - самото движение…

А, колко бързо прекрачих по последната алея...
Благодаря на парка за щастието… Сега го видях - той е превъзходна писта за излитане… Когато не мога да излетя веднага, вертикално и нагоре, паркът ми е засилката…Издигам се, натискам копче и прибирам колесниците и се качвам на Колесниците…