автор: 3yuo

Човек е направен сложен най-вероятно за да може да възприема сложни неща. Или пък да се обърква, като възприема или търси сложното дори в простите неща.
Заради цялата тази гадна/сладка сложност човек се лута между страшно противоречиви състояния - съвсем в реда на нещата е да се чувстваш на седмото небе, да откачаш от радост и да обичаш всичко и всички, вървиш нагоре, градиш себе си и вярваш, че си на прав път, вярваш в собствените си сили и в доброто у другите, а в следващия момент нещо става, нещо... след миг вече си замислен и отчаян труп, не вярваш в чудесния изход на нещата, Доброто е някакво ефимерно и далечно понятие, да не говорим за щастието, което допреди малко вече си подушвал. Вероятно винаги има някакво обяснение, причина... или просто е настъпил краят на някакъв цикъл на радост, за да започне отново с тъгата - и все някога пак ще стигнеш радостта. Но толкова ли е тънък този слой, който си градил в тези моменти на щастие, в чиято сила си вярвал, а сега няма и помен от него?... 'Ето, ставам по-добър, променям се, обичам...' и в следващия миг - БААМ - нищо не се е променило. Всичката мъдрост, която мислиш, че си натрупал, е била само пепел във вятъра. Дано не е така... може би все пак всеки път остава по още нещо, което прави пепелта по-близка до онзи градивен материал, от който е направено щастието. Защото човек трябва да се учи. Да се учи от всичко, което му се случва - независимо добро или лошо, то е заслужен урок, който ако не преминем, ще ни бъде поднесен отново. Затова е важно да го осъзнаем. Колко лесно е на думи...