Сърцето ми до твоето се гуши,
замряло в тръпна сладостна омая.
Любов и ласка чака да получи
и клетва - свързваща го със безкрая.
Да вярвам ли, любими мой,
на думите, докосващи ме в мрака,
на нежните целувки, луд порой,
които в пристъп ураганен ме заляха?
Добре ли знаеш себе си, кажи?
Познал ли си на този свят лъжата?
Усещал ли си с мъка как тежи
неискренната дума в тишината?
Дано да вярваш утре пак щастливо
във вечната, единствена любов,
и чувство: пожаряващо и живо
в душата ти да носи изгрев нов!