автор: Miha_Lucho

София вечер е като пано от пайети, втъкани от кросно. Станът - очите ми, повехтели, едва ли тъкат нова шевица. Констатират. Светлини и сенки, илюзорност. Бистрица. Стария път. Колата се приближава към града. Пайетите стават мъниста - все по осезаеми, очертани, потайни.
Превръщат се в смутни, подвижни блокове и къщи, рекламни афиши-винаги усмихнати и ведри. Още повече се вкаменявам. Не мога да се помръдна. Не искам да движа никоя част от тленното си тяло. Сякаш се отъждествявам с героя на Аменабар - Градът И вътре в мен. Парализа.

Пайетеният звън се превърна в обикновено дейре, а мънистата вече не са нанизани около мекия врат на бъдещата жертва. Има само ярко осветени булеварди, Околовръстно, бързи фарове-подминават ни. Какво ти - не ни подминават, а като в изопачен театър на сенките преминават през нас - с бели лица - черни очи. Пудра. Като духнеш веднъж в лицата ни остават само костите. Да учат студентите по медицина...Пато-анатомия.



П.П.Един приятел ме пита:

прочетох го
така е неясно -
две неща

1) героят на Аменабар ?
2) бъдещата жертва ?

Трябва ли всичко да е ясно ?