Животът, както може да се предположи, го беше страх от Смъртта. Животът всъщност беше един обикновен човек, защото той се намира във всички нас, и всеки един от нас може да го представлява. Със Смъртта, обаче, е различно. Тя далеч не изглеждаше като човек, поради простата причина, че тя не съществува в нито един от нас.
Тя може да отнеме Живота от тялото (което правеше в момента), но не можеше сама да се настани в това тяло... Което, до известен смисъл, я дразнеше. Та, Смъртта изобщо не приличаше на човек с коса и черна качулка... Дори не беше и жена с дълга черна коса... Смъртта беше... Най-общо казано, Нищо. Както когато е много тъмно, или когато си с затворени очи и не виждаш нищо, така и Смъртта не може да бъде осъзната, видяна от Живота. Нито едно от неговите сетива не я побираше. Може да се каже, че Смъртта беше мрак, но това не би било толкова правилно, защото дори и да се беше появила светлина отнякъде нищо в Смъртта нямаше да се промени. И не беше черна, макар че очите на Живота бяха склонни да я възприемат като такава... Накратко, тя беше неосезаема, и беше безкрайна, навсякъде около Живота, и само и единствено в границите на тялото на Живота Смъртта още не беше влязла, но се стремеше да го направи. Това може би беше единственото нещо, което Живота усещаше. В границата между себе си и неговата противоположност той усещаше нейния допир и нейната безбрежност и неразбираемост. В известен смисъл, в тази допирна повърхност, където нямаше нито Живот, нито Смърт, те двамата можеха да контактуват. Но засега не го правеха. Живота имаше чувството, че всяка частица от неразгадаемата безкрайност на Смъртта го гледа и очаква нещо от него, очаква да проникне в него поради някаква непонятна нему причина. Определено го беше страх. А и се чувстваше изключително самотен. Не просто самотен по начина, по който човек се чувства, когато просто няма никой близо до него в момента. Живота беше сам. Сам. Навсякъде около него имаше само Смърт. Затова той реши да проговори пръв, иначе усещаше, че не би издържал мълчаливия взор на това огромно Нищо.
-И сега... какво? - попита Живота. За негово учудване, смъртта му отговори:
-Сега... се опитвам да проникна в теб.
-Усещам. Но защо?
-Защото искам да те разбера.
-Но защо?
-Зашото ми е интересно...
-И защо?
-Защото нямам какво друго да правя, може би. Всъщност от началото на Вечността (което е условно казано, защото тя няма начало) аз правя все това. Ти не си единствения Живот, разбира се, който отнемам. Но... работата е там, че аз винаги те погубвам, без да успея да проникна в теб, да осъзная твоята същност.
-И не си ли си помисляла да се откажеш?
-Всъщност, всички това ме питате. Не, защо да го правя... Все някога би трябвало да успея да "влезя" в някой от вас. Ако приемем че няма невъзможни неща, а просто безкрайно невероятни такива, то дори безкрайната вероятност все някога трябва да се случи, ако й се даде време колкото Вечността... И ако има кой да опитва да осъществи тази вероятност. Пък и, откровенно казано, наистина няма какво друго да правя...
-И какво мислиш, че ако успееш да проникнеш в мен, например, ще престанеш да вършиш това и... да отнемаш животи?
-Не знам. Ако успея ще знам. Сега не знам. Може би точно затова никога не успявам, може би точно това ми е призванието. Сигурно е така... Както и да е, аз ще продължавам да опитвам. Скоро ще стигнем до момента, в който ти най-вероятно ще се изгубиш, между другото. Така че, ако искаш да кажеш нещо, побързай.
-Аз също не мога да те проумея и осъзная...
-Да, знам...
-А може би просто трябва да се опиташ да си представиш всичко, което ти не си. Може би тогава ще ме проумееш... Ето, например, ти си вечна, докато аз съм мимолетен. Ти си единствена, докато аз съм съставен от много частици Живот и мога да приемам разнообразни форми...
-До такива заключения и сама мога да стигна. Но... ти можеш ли да проумееш нещо, което не си? Можеш ли да си представиш нещо безкрайно, като мен, например? Можеш ли да си въобразиш изобщо, че може да съществува такова нещо, без начало и без край..?
-Права си, не мисля че мога.
-Е, точно така и аз не мога да си представя твоята преходност, без преди това да те направя чат от мен...
-И все пак... едва ли единствения начин да ме проумееш е този да се слееш с мен... Защото това ще ме погуби, както знаеш... Просто си представи всичко, което ти не си... -Живота, както може да се очаква, се бореше против унищожението си...
-Не мисля, че това е възможно...
-Но може да е просто безкрайно невероятно... - каза за последно Живота, и се изгуби в прегръдката на Смъртта... Тя отново не успя да проникне в него и да го проумее... Той също така не успя да се докосне до нейната истинска същност... За него това беше края, за нея-поредния провал, и преход към следващо начало, следващ опит. Тя не се замисли дълго над думите на Живота... Това беше безбройния Живот, който тя унищожи, и почти всички казваха подобни мъдри слова... Но тя не искаше мъдри слова, искаше да проникне в тяхната същност...
Вечността е много време... Но явно Смъртта, като противоположна на забързания Живот, е достатъчно търпелива за да изпълнява стриктно задълженията си... И да се опитва да осъществи желанието си...