автор: Tiranozavar

Тя има по-зелени очи. По-зелени от сенките, които гората хвърля в езерото. По-зелени от прозрачните стръкчета трева през пролетта. По-зелени от короните на дърветата, когато листата избуяват и вятърът свири на тях като на арфа.
По-зелени от всичко зелено, което той бе виждал. Понякога, когато затваряше очи, си представяше зениците й като ябълка, която може да отхапе и устните му да изтръпнат от сладкия й вкус. Под клепачите рисуваше овала на лицето й, мекото на ушите, което лекичко се подава под косата, тесния с едва забележим мъх улей над устните, брадичката, ямката на шията.
Тя живееше на същата улица. Неговата. Улица, която описва буквата S, а неговият дом е в една от извивките, сякаш скътан на топло, скрит. Видя я за първи път именно тук. Когато погледите им се засякоха в корема си усети жегване. Сякаш някой бе пробил с остър нож кожата му, но отвътре не бе бликнала кръв, а от мястото на убождането се чу леко свистене. Като че ли тялото му е пълно с вакуум и тя се бе появила, за да запълни празнотата, намерила си бе място някъде под ребрата, около слънчевия сплит и вече нямаше как да изчезне оттам.
Същата вечер, когато остана сам и на тъмно, се опита да възстанови спомена за нея. Цвета на дрехите й или ритъма, в който стъпваше, изражението на лицето. Вместо това обаче усещаше само лек гъдел по корема, а после някаква непозната топла вълна го заля и повлече в съня.
Тя често минаваше оттук. Няколко пъти я мерна да преминава между колите, тичайки, като изплашено дете. После в магазина, купуваше портокали. И тогава, когато наблюдаваше ръцете й, пръстите, които хващат плода, усети, че е щастлив. Сякаш в този миг нищо друго в света, извън него, на небето, сред звездите, нищо от Сътворението насам не е било толкова важно. И толкова красиво. Просто една картина - на жена, която избира оранжеви плодове. Стори му се, че свистенето в корема се засилва и вълнението от него стига чак до коленете. Усети се по-тежък, сякаш може да се съсредоточи в стъпалата си и те да се запалят. Защото той бе щастлив. Без да може да го обясни, да го опише.
Денем се опитваше да опознае тялото си, вслушваше се в него, сякаш бе камертон, искаше да разгадае тайната, необяснимото, което бе накарало мускулите му да се стягат, а във вътрешността му нещо да кипи, извира, пари, дори боли.
Споменът за нея предизвикваше изтръпване, стягане, сякаш ледени ръце го прегръщаха, и в прегръдката им той се чувства по-малък, съвсем миниатюрен като кубчетата, с които децата си играят. Струваше му се, че тази жена е великан, нещо като Гъливер, който стъпва в неговия малък свят, стъпките й отекват като гърмежи в ушите му, а тялото й се извисява и прехвърля всички възможни граници. Хвърля сянка дори зад хоризонта.
Светлините в дома му, даже най-невзрачните предмети, сега му се виждаха по-ярки, съвсем различни. Когато поемаше дъх въздухът бе зареден с озон, който предизвикваше в мозъка му малки експлозии, оцветени в синьо. И той, по някакъв необикновен начин се разтваряше в света, погледът му потъваше в ъглите на стаята, тялото му намираше сякаш най-подходящото, отредено само за него място във вселената. Специално и топло. И именно той, и нито един от останалите човеци на този континент, отвъд океана, чак до другата земя, не биха могли да придадат такава завършеност на мига, на миналото, на бъдещето. Времената се събираха в една точка, в някакво мъртво равновесие и той бе някак спокоен, защото тя, жената с портокалите, му бе подарила най-голямото откритие. Да бъде част от собствения си живот, да усеща кръвта да нахлува в белите му дробове, да приема кислорода там и после да потича бавно, като мастило, запълвайки извивките на вените му до пръстите, клепачите, кожата на гърба, да предизвиква леко, едва забележимо пламване на ушите.
А това бе усещане, което го караше да се гордее. И тайничко, някак заговорнически да се усмихва.
Виждаше я често, почти бе опознал навиците й. Сутрин се появяваше на улицата около девет, вечер се връщаше преди слънцето да залезе. Обичаше портокали, купуваше си мляко, понякога в ръката си държеше книга, беше я виждал веднъж с цветя. В този ден тя му се стори някак уморена, също както букета, който носеше като чужд, нежелан. Походката й бе по-нервна от обикновено, чертите на лицето й по-остри, устните някак свити.
За да разбере какво е чувството същия ден купи цветя. Избра ги в същия цвят без да бъде сигурен дали бяха точно като нейните. Прибра се вкъщи и ги постави върху масата. Опита се да отпусне мускулите на лицето, да пренебрегне смущението от това, което прави. Чувстваше се като крадец, като воайор, който нахално поглежда през нечия ключалка и се опитва да отгатне чужди тайни, да стане част от свят, който не му принадлежеше, но в който той, на всяка цена, иска да участва. Да присъства, да не краде тайно усещания, а да ги посреща директно, така както кожата му усеща студ, вятър или топлина, или пък слънцето е неизменна част от небето. Запали свещ и се взря в играта на пламъка. Около огънчето се образуваха концентрични светли кръгове, оцветени в оранж, виолетово, тъмносиньо. Сенките на предметите наоколо се издължиха. Стаята сякаш се стопи в свещта, заедно с него, заедно с цветята, масата. Ъглите се заоблиха и той се почувства като малко момче, попаднало в прозрачна сфера, която се отделя от земята и подета от някаква невидима сила се издига, издига, издига. Също както хвърчилата, които хората на Изток пускат в небето, а върху крилете им изписват по едно тайно желание. И той наистина се видя отдолу, видя как тялото му се смалява, свива се до мъждукащата светлинка на свещта и заедно с нея се стапя в пространството. Не понечи да изрече желанието си на глас. Не се осмели да наруши тишината на стаята, в притихналата, сякаш нарисувана с треперещия пламък къща...
После дните продължиха да се нижат както преди. Тъмното сменяше светлото, есента отстъпваше на зимата, зимата се бореше с пролетта, пролетта постилаше зелено за лятото, което пък прегаряше листата. Жената продължаваше да купува портокали, понякога мляко, често се прибираше с цветя.
Мъжът продължаваше да я вижда - как пресича улицата, как тича между колите, как се усмихва на продавача. Но не се приближи до нея. Всеки път, когато опитваше коленете му се стягаха и не успяваше да направи нито крачка. Чувстваше се отново малък, свит в онази кристална сфера, която въображаемо бе пуснал да излети над къщата, над улицата, над града, да се пребори със земното притегляне и да се изгуби в небето.
Тя също не го забеляза повече. Сякаш го прескочи. С огромните си като на Гъливер крака и продължи по своя път, криволичещ или прав, както изправен стои пламъкът, когато нищо във вселената не се движи.