автор: Niq_nichiq

-Днес няма да пия лекарствата си. Няма. Стига! Не искам повече!
Тя крещеше истерично и се въртеше в кръг. Цял живот го беше правила. Какво от това? Има ли нещо лошо в това да си безсилен и да не можеш да поемеш контрол над живота си?
Толкова много хора го правеха всеки ден. Проваляха се, нараняваха други хора, убиваха, крадяха, друсаха се, стояха безцелно във времето и пространството, очаквайки един ден да дойде сладката, избавяща смърт и да сложи край на скуката, в коята бяха попаднали от момента, в който са се родили. Но те никога не казваха на висок глас „Аз съм неудачник! Аз се провалих! Аз изпуснах шанса си!". Не. Те предпочитаха да се крия в сенките и да бягат от тия мисли. Защото те биха ги измъчвали дори повече.
Но ето я нея. Горда и непримирима. Била е силна някога. Вече не. Но е честна. Признава си веднага всички грешки и несгоди. Не крие. Иначе не би била тя.
Проблемът беше, че беше луда. Не в онзи смисъл, който хората влагат всеки ден за щяло и нещяло. Тя беше сериозно и неизлечимо психично болна. Голяма работа.
Взимаше лекарства, предписани й от някакъв доктор. Но те само я правеха спокойна и примирена. Иначе си беше също толкова луда колкото и без тях. Лошото беше, че когато пиеше лекарствата можеше само да седи и да наблюдава как Лудостта се гаври с нея. Без тях можеше да направи нещо... да крещи, да блъска, да реагира по някакъв начин. Искаше да противодейства. Но хората не разбираха това и смятаха, че е по-добре за нея просто да си глътне хапчетата и да бъде спокойна.
- Искам да й покажа! Искам да се боря! Искам поне да опитам! Защо не ми дават шанс?
Тя ходеше напред назад , очаквайки пристъпите. Страхуваше се. Трепереше. Започна да се гърчи от леден ужас. Болеше.
Седна на ръба на стола, събра плътно колене и ги обви с ръце.
- Господи, Господи, Господи.... Помогни ми!
Изведнъж пред нея се отвори пропаст. Долу нещо дишаше тежко. Стенеше и молеше за помощ. Прах. Мъгла. Пушек.
Тя гледаше и не можеше да повярва. Чу се детски плач. Стон на загина;л живот. Спри!
Огледа се наоколо. Тя стоеше на ръба на тая пропаст и гледаше хора как се гърчат долу.
Една разчорлена жена седеше на земята и бавно смъкваше парцали кожа от гърба си. Със всяко дръпване пищеше, а след това разглеждаше с внимание и интерес парчето кожа в ръцете си. Кръвта капеше.
Баща повдигаше поличката на малката си дъщеря. Момиченцето плачеше от болка. А той се хилеше. Обърна рязко поглед към Лудата и лицето му се изкриви, придоби демонски вид, кожата изпада, а от устата му стърчаха жълти, криви зъби.
Тя отмести поглед бързо. Вече беше виждала това.
Нататък бяха любовник и любовница. Приклекнали над хубав, бял труп. А те черни, черни. Но трупът беше жив и стенеше. А любовниците обикаляха около него, диво се кикотеха и от време на време късаха плът с мръсните си зъби. Трупът пищеше. Трупът кървеше.
Лудата седна на ръба и започна да клати краката си така както правят малките деца когато им е скучно. Това я спасяваше. Донякъде. Полите на бялата й тънка нощница се вееха над тая чернота. Бледото чело беше покрито с капки бисерна пот, а тънката косица се вееше безпомощно насам натам.
- Господи, Господи, Господи! Защо позволяваш това да се случи!
Нови писъщи я изтръгнаха от унеса.
Група наркомани се боричкаха за една спринцовка. Един от тях успя в бъркотията да я грабне и щастлив като куче, намерило заветния кокал, седна на земята и заби мръсната игла в разпадаща се вена. Миг на блаженство се разля по лицето му. И тогава ръката, в която все още стоеше забитата игла започна да вехне. Посиня, посивя и накрая се разпадна.
Но наркоманът само стоеше и тъпо се усмихваше. Погледна към сивото парче на земята и започна истерично да се кикоти.
А глутницата наоколо се нахвърли върху парчето месо. На него все още беше забодена заветната игла.
Тя вече плачеше. Воплите и се разнесоха над пропастта. Отначало тихи, а после като вълни. Пищеше, тръскаше глава, мяташе се. Полите на нощницата се виеха около краката й и разкриваха бледата плът. Опита се да затисне главата си с ръце. Но воплите и стенанията продължаваха.
Тогава усети топлият й дъх зад себе си.
- Искаш да спре, нали?
Знаеше кой е това. Бяха се срещали много пъти и Лудата все беше губила битката срещу Лудостта.
- Искам.
Лудостта кротко се усмихна.
„Ако се замисли човек тя дори изглежда нормална. Ето, има си дрехи, косата е фризирана, сигурно и на работа ходи. Може би й любим си има."
- Тогава... - тя изсъска. По лицето й се появиха дълбоки бръчки, които след това преминаха в рани. От раните изпълязаха червеи.
- Тогава ме приеми и спри да се бориш. Обикни ме и болката ще спре. Ако ме целунеш всичко замира и изчезва. И ти пак ще бъдеш добре.
Лудата започна да трепери силно.
Лудостта наведе черното си лице към нея. Вече можеше да чуе как шумолят червеите. Усещаше злокобния топъл дъх. Усещаше края на своята съпротива.
- Приеми ме - просъска тя и сграбчи бледото, крехко тяло.
От разкривената й уста се провеси дълъг, мазен език който се опитваше да достигне кристалото лице пред него.
- Откажи се. Нямаш шанс. Много хора са ме преборили, но ти си слаба. Ти не можеш. Трябва да спрещ, защото пречиш на много хора.
Защо си мислиш, че някой би искал да се грижи за теб? Та ти си луда. Никой не те обича. Никой не иска дори да те вижда. Остави се на целувката ми.
Лудата панически се опитваше да се измъкне от мазната, черна прегръдка. Мяташе се, дърпаше се, крещеше.
- Не!
Изведнъж някаква адска сила я завладя. Тя отблъсна Лудостта. Но къде можеше да иде?
Лудостта падна на земята и започна със съскане да пълзи към нея.
Очите й се напълниха с ужас.
Пълзеше бързо. Стига белите и тънки глезени и захапа бавно единия.
Лудата запищя от болка и ужас.
Вече ръфаше месото. Кръв хвърчеше наоколо.
Лудата се успокои. Болката заливаше тялото й. Погледна надолу към пропастта. Нещастните твари бяха замряли с вперени погледи нагоре, към ръба. А тя стоеше там с развети коси, с бялата нощница в кървави петна. Лудостта вече ядеше подбедрицата й.
Една сълза се спусна тихо по бялата буза. Завъртя се по кожата и стигна до ъгълчето на устата. Там вече имаше капка кръв. Двете се смесиха и Лудата усети вкуса на собветната кръв и собвената сълза.
След това кротко се усмихна. Отблъсна Лудостта с последни сили и се хвърли долу в пропастта.
В чернотата полетя крехък, бял цвят. Полите на нощницата се разтвориха и тя заприлича на малка феичка устремена към недрата на Ада.
- Сссс... не можеш да се справиш. Откажи се. Има по-добри от теб. Ти си слаба.
Лудостта злобно се хилеше и мяташе.
А долу в пропастта лежеше белият цвят, обагрен в кръв.
Нещастните души това и чакаха. Нахвърлиха се отгоре му и започнаха да ядат плътта му с надеждата, че това ще ги спаси, ще ги извади от тая дупка.
Плът при плътта...
Но тя не усещаше вече нищо.
Събуди се на леглото си. Бяха я вързали с каиши отново. В ръката й беше забита игла, с която се опитваха да я хранят. Може би с тая игла пак са й дали лекарствата. Те са влезли в тялото й, обезсилили са мускулите, спряли са всяка мисъл и сега тя е тук. Отново. Безсилна да се бори. А Лудостта стои до леглото й и злобно се хили.
Отново беше загубила. На устните й се смесиха кръв и сълзи отново. Нейните.
След седмица я пуснаха с уговорката, че ще си взима лекарствата.
Първото нещо, което направи когато се прибра у дома беше да изхвърли всички шишенца в коша за боклук.
След това пак седна на ръба на креслото и зачака поредната битка. Този път нямаше да загуби.