автор: Marcel

Едно тъжно стихотворение

И тази нощ аз теб сънувах,
стоеше кротко край реката.
За спокойни сънища жадувах,
но отново срещна ни съдбата.

Слънцето изгря
и те погали с розова омая.
Земята се събуди в светлина-
на хладна нощ бе сложен края.

Гласът ти полетя
над води и над простори.
Пошепна ми, че си сама
и искаш с някой да си поговориш.

Тогава влязох в твоя сън
и ми се щеше да съм там цял век.
Припомних си мелодията от "Пер Гюнт"-
тъжната и дивна песен на Солвейг.

Солвейг край езерото пее,
сърцето си ранено утешава.
За любимия човек копнее,
но раната отвътре все по-тежка става…

Говори тя, на теб и мен,
че не знаем що е самота.
Взорът ни ли е студен,
или живеем в сивота?

Ще се събудим във света
ежедневен и реален.
Може да забравим таз жена-
спомен тежък и коварен.

Светлината ще ни раздели,
макар и без да ни отдалечава.
Ще гледам влюбено във твоите очи
и ще се моля незапомнен аз за теб да не остана.

Солвейг ще влиза в сънищата мои,
защото аз не бих могъл да я забравя.
и когато някой път вратата към приказката тъжна тя отвори,
Аз ще хвана нейната ръка, а тук не искам да оставам…

14.04.2004год.