Има ли по-голямо приключение от търсенето на отговори?
За жителите на селцето отговорът би бил не, но той сигурно би казал друго. Беше скулптор и пред търсенето на отговои би предпочел това на красота и любов. Дойде в селцето в края на лятото, пеша, неизвестно откъде. Сякаш изникна в средата на площада една сутрин. Разбираше езика им, но никога не проговори. Не беше ням, често го чуваха да пее на непознато наречие. Песните му бяхма красиви и бавни като лятна река, наситени с толкова тъга, че жителите на селцето ги побиваха тръпки. Сигурно заради тази тъга се нанесе при вдовицата. Преди две години съпругът й бе загинал в планината. Оттогава не беше поглеждала човек в очите, не се бе усмихнала, не бе живяла. Хората с подобни съдби често намират частично утешение в съжителството си. Тя тайно се радваше на това, че му даваше под наем едната стая и малката работилницана гърба на къщата, и то не заради парите. Радваше се да пере дрехите му, да готви и споделя вечерите му, макар никога да не говореха. Радваше се на чувството, което не бе изпитвала през последните две години, чувството, че е необходима.
Есента настъпи и отмина, оставяйки само откъслечни спомени, разкрасявани от човешкото съзнание, като паметта за първата любов.
Хората постепенно свикнаха с мисълта за наемателя при вдовицата, примириха се, че няма ключ към неговата загадка, дори слуховете, подплътени само от нечие въображение, стихнаха с времето. Скулпторът работеше някак без желание, но неугасимият пламък в черните му очи сякаш не му позволяваше да остане бездеен дори за ден. Правеше фигурки от дърво, не по-големи от човешка длан. Когато бяха готови ги раздаваше на хората, бързаше да се отърве от красотата, която беше създал. Вълци, мечки, тигри, сърни, елени, диви кози, винаги животни, никога хора, всички бяха като уловени в миг от съществуванието си, смалени и затворени в дървото. Почти съвършени, това, което не им достиаше, беше душа. Никъде по тях не личеше личността на автора им, фигурките стояха като доказателство, че нещата могат да съществуват дори когато създателят им не изпитва нищо към тях. Макар и празни, бяха красиви и хората ги харесваха и им се възхищаваха. Твърде рядко стигаме до същността, но малцина страдат от това.
Зимата дойде, суха и студена. Белите есенни облаци бяха заменени от сиво-черните зимни. За няколко дни ветроевте покриха целия небосклон с безформена, потискаща всякакъв цвят и живот маса. Доволни от свършената работа, децата на Еол напуснаха земите около селцето. Очакван с примирени въздишки от старите и нетърпение от младите, снегът предпочиташе да стои като надвиснала опасност горе и така и не предприемаше неизбежния си път към земята.
Една вечер скулпторът влезе на вечеря умислен. Очите му, обикновено съсредоточени в някаква известна само на него мрачна далечина, блуждаеха във всички посоки. Почти без да докосне храната, той се върна при скицника си. Вдовицата знаеше какво има там, беше го разглеждала, докато той работеше долу. Рисунки на момиче или може би млада жена, една след друга, в различни пози, с различни дрехи, понякога гола, лист след лист се виждаше само едно и също лице с малък нос, големи очи и правилни черти, една и съща дълга черна коса, една и съща фигура... Под всяка рисунка се четеше името - Рия.
Водена от женската си интуиция за беда, вдовицата рязко отвори вратата към стаята му. Бързо, почти трескаво, той събираше багажа си. Половината раница беше вече пълна, останилите неща бяха нахвърляни по леглото.
- Къде отиваш? - Неопределено махване с ръка към планината.
- Ще се върнеш ли? - Остави отчаянието в гласа й да проличи, неспособна да сдържа емоциите си. Той се обърна, и когато я погледна, тя ужасено отстъпи назад. Вечният пламък в погледа му, подклаждан от някакво ново чувство, се бе превърнал в студено сияние. Кимна й. Вдовицата се обърна и бързо се скри в стаята си.
Нямаше как да знае, че той е намерил материала за творбата си.
Предишния ден, когато излезе навън и хвърли поглед към площада, прозрението разтърси душата му като гръмотевица тихо вечерно небе. Откакто облаците бяха спрели надвиснали над селцето, температурата падна до няколко градуса под нулата. Покрито от мрачния си юрган, селцето не можеше нито да бъде стоплено от слънцето през деня, нито да изстине още повече нощем. Влага покри къщите, хората и земята и започна бавно да замръзва. Поглеждайки към безлюдния площад през онзи ден, той изведнъж разбра.
Всеки истински творец има любим материал, с който да работи. Неговият беше дървото. То съдържаше някакво неизказано благородство, притежаваше стаена жизненост, която чакаше да излезе наяве. Дори и отрязано, то бе топло, живо, гореше със свой вътрешен огън, точно както и самия скулптор. Но за нея то не бе подходящо. Дървото не съдържаше нейната природа и той не можеше да я пресъздаде чрез него.
Отговорите на всички въпроси са елементарни, когато са ни известни. Думата проряза съзнанието му с такава сила, че за миг замъгли чувството му за реалност. Лед.
Ледът е труден, почти неподлежащ на обработка материал. Изключително твърд и още повече крехък, той наранява със същата лекота, с която е нараняван. Ледът е красив. Съдържа в себа си всички цветове, но ги показва само при допира на слънцето, което го убива. За хората той е смърт, но в студеното си високомерие не би го признал дори пред себе си. Ледът е прекалено горд, за да почувства и признае каквото и да е. Рия бе лед.
Ледопадът в края на глетчера бе печално известен в селото. Мъжете често ходеха там на лов за диви кози. Понякога дори само шумът от тромавите човешки стъпки бе достатъчен, за да се отчупи парче, голямо колкото къща и да се засили по склона. Обикновено при ударите в скалите огромната маса с грохот се разцепваше на по-малки парчета, хвърляйки отломки от камък и лед във всички посоки. Фантастично зрелище, за което не всеки доживяваше да разкаже. Съпругът на вдовицата на бе.
Ледът свършваше разрушителния си път дълбоко в дъното на долината, която сам бе прокопал в продължение на хиляди години. Там скрити от смъртоносните лъчи на слънцето, някои от отломките продължаваха съществуванието си с години, без да се топят. Точно тези парчета интересуваха скулптора.
Рия. Лед. Рия. Лед. Рия...Усмихна се, както правеше само при върховно душевно или физическо усилие. Тези усмивки не достигаха до очите му и му придаваха злокобен и меланхоличен вид. Напрегна се, постепенно изнасяйки тежестта си все по-напред. Въжетата, пресичащи се върху гърдите му, се впиха в дрехите и тялото в отчаян опит да го спрат. Усмихна се по-широко, увеличавайки усилието, и успя да задвизи импровизираната шейна. Пукайки леко, изпънати до крайност, нишките се затегнаха около стволовете на двете млади борови дръвчета и ги дръпнаха напред, чъпреки огромната тежест, лежаща отгоре им. Наклонът и коравата, замръзнала земя бяха на негова страна. Както повечето хора, направил първата крачка, уверил се, че тя е възможна, скулпторът доби решителността да извърви целия път, да достигне края на съдбата си. Крачка. Въздух. Крачка. Въздух. Крачка...Въжетата притискаха гърдите му и не позволяваха на живителния газ да изпълни дробовете му, да даде сила на всяка клетка от тялото му. Светът бе борба. Борбада направиш следващата крачка, последвана от борба за глътка въздух. Цикъл без край. Усмихна се.
Видя я на петнайсетина метра пред себе си. Силният вятър увиваше робата около тялото й, дългата черна коса се развяваше около раменете и лицето. Бе изпънала ръце към него, готова за прегръдка, която никога нямаше да се осъществи. Изкрещя името й. Освободи се от въжетата и затича. Вятърът се превърна в ураган, духащ срещу него, скриващ я от погледа му. Леко превит, но все още с лице към любимата и вятъра, направи и последните няколко крачки, делящи го от мястото, където я бе видял. Отново изкрещя. Ураганът спря изведнъж, успокоен след изговарянето на името й. Скулпторът се огледа. Беше сам. Толкова сам, колкото може да е само човешко същество. Обгръщаше го тиха, безсловесна нощ. За втори път през целия си разумен живот, мъжът се разплака.
На сутринта почти всички жители на селцето се събраха на площада, оживено коментирайки. Те бързо се сетиха кой и откъде е донесъл огромното парче лед в селото им, но това нито принизяваше подвига му, нито даваше отговор на въпроса какво ще се случи после. Тъй като скулпторът спа до късния следобед, а вдовицата не знаеше нищо, хората се разотидоха. Около два часа преди свечеряване мъжът излезе, носейки със себе си всичките си инструменти. Очите му отново сияеха, както преди да отиде до планината. Влезе при ковача и излезе след час. Някой правилно предположи, че е наточил инструментите си. Новината се разнесе бързо, и когато започна работа, всички способни да стигнат дотам бяха на площада. Заслепен за всичко друго, освен за движнието на ръцете си и формата на леда, скулпторът въобще не ги забеляза. Очите му блестяха. По-късно някои от селяните щяха датвърдят, че блясъкът бил толкова силен, че се отразявал от повърхността на леда. Мъжът работеше бързо и сигурно, но парчето беше широко повече от метър и високо около два. Всички видяха как внимателно отстранява горния слой стар лед - непрозрачен, твърд и тежък, той отстъпи място на ефирно-синята красота под него. Немалко видяха началото на истинската работа. По-малко присъстваха, когато скулптората придоби първите груби очертания. Края видя само един.
Все още обхваната от лошо предчувствие, вдовицата си обеща да не изпуска от погледа си новия смисъл на своя живот. Качи се на втория етаж на къщата, откъдето имаше добър изглед към площада, и зачака. Видя как донасят фенери и ги оставят да осветяват твореца и произведението му. Видя как хората се разотиват и как накрая той остана сам. Не видя как очите й я предават, затваряйки се, давайки й сън за през нощта и лишавайки я от него за всички години след това.
Момчето не просто гледаше, то се учеше. Беше възхитено от всичко, което скулпторът правеше и решено един ден да стане творец, го следваше навсякъде, където това бе възможно. С детско любопитство и възхищение очите му попиваха всяко движение, всеки жест на мъжа около ледената форма. Момчето видя всичко и после го разказа, но никой не му повярва. Възрастните не вярват на младите, защото не и разбират. След няколко години момчето напусна селото и никога не се завърна. Някои казваха, че станал скулптор, други твърдяха, че се е влюбил безнадеждно в красиво момиче, трети смятаха, че е загинал при странни обстоятелства. Може би всички бяха прави.
Работеше не той, ч любовта му. Запечатал образа й дълбоко в съзнанието си, виждащ ясно всяка форма, съставяща прекрасното й тяло. Част от него разбираше, че създаваше на скулптора, а жена. Отнемаше, оформяше, заглаждаше. Отстраняваше леда, отстраняваше всичко, което й пречеше да му се покаже. Без радост, без удовлетворение, воден от сляпо, болезнено силно желание, отстраняваше, отстраняваше, отстраняваше... Спря. Видя я не такава, каквато беше, а такава, каквато трябваше да бъде. Видя я съвършена. Съвършените й ръце бяха изнесени пред съвършеното й тяло, готови да го прегърнат. Съвършените й устни най-накрая бяха полуотворени за неговата целувка. Всъщност не той бе копирал живота, а животът бе копирал произведението му. Неговата Рия бе готова за него, онази, другата, която уж бе от плът и кръв, го бе отхвърлила. Не би могла да откаже такава любов, ако бе истинска. Разбира се, беше толкова просто. Колко бе несправедлив към истинската си любов, да я пренебрегне заради онази другата, животинската. Приближи се към своята, към истинската Рия, която го чакаше, топла, блестяща, негова. Прегърна я, обсипа лицето й с целувки, накрая сля устни с нейните. Прегръщаше и целуваше все по-страстно, опиянен от любовта си и от чувсетвото за триумф над природата. Щом природатане искаше да му даде Рия, той щеше да си я вземе сам, щеше да я създаде сам, вечно красива, вечно негова, вечно такава, каквато я искаше. Почувства как Рия отвръща на целувките му, почувства как го прегръща. Това беше правилно, беше точно каквото искаше. Искаше да е с нея, да е около и в нея, искаше да се роди в душата й, както тя се бе родила в неговата.Задушаваше се в желанието да диша, замръзваше в желанието да гори, умираше в желанието да се роди...
Никой не повярва на глупостите на момчето, че мъжът и скулптората му се разтворили един в друг, и че докато той замръзвал в нея, тя вряла и се изпарявала. На сутринта го намериха вкочанен. Около тялото му имаше малки локви гореща вода, но той самият беше по-студен от леда, с който бе работил преди няколко часа. Не обърнаха внимание на вдовицата, която твърдеше, че очите му преди били черни. Само един поглед бе достатъчен, за да се види, че са сини. Леденосини.
Като небесен пратеник с мисия да заличи мъката по земята, снегът заваля. Първата снежинка падна на устните на мъртвия. Остана там за миг, улавяйки и задържайки в себе си цялата светлина и красота на света. После изчезна.