автор: lev

Запъти се към вкъщи с необичаен ход.
Мина покрай спирката, на която спираше с летаргично провлачване тромавото возило, което би го отвело у дома. Замисли се за миг, не - имаше нужда да повърви, при все че стрелката на часовника, се забождаше от вереме на време в погледа му и подканващо го увещаваше да побърза. Познаваше походката си твърде добре, както и улиците наоколо, оживени от минувачите и окъпани от миловидното пролетно слънце, за да предвиди стремглавия синхрон между него и времето. Някъде там на пешеходната алея - встрани от достолепния катедрален храм, дочу тихият шепот на акордеон, чийто родител се канеше да превърне стоновете му в по-строен говор. Познаваше добре този ъгъл, оставаше му да пресече още една улица и скоро.....щеше да е у дома. Беше му топло, но нямаше треска, настинката не бе успяла в своя флирт с умореното му тяло, макар да да го желаеше. Беше от ходът му, помисли си - вихрен, необуздан, дори настинката изтерзана гореше. Мисълта му блуждаеще, а дезертиралите от общото й състояние нейни родственици крояха планове какво ще му е нужно. Заминаваше за два дена, на вратата вече знаеше, че има десет минути, в които да нахвърли най-необходимото в раницата си. Случвало му се е да бърза и друг път, но не се боеше, че ще закъснее, знаеше че дори и да се случи ще си каже: "Така е трябвало!"
Понякога се учудваше на себе си, на умението си да рисува реалността, на неумението си да спре, когато картината е завършена. Беше вече вкъщи, а раницата му готова за път, имаше на разположение около 45 минути, време в което щеше да повери транспортирането на себе си на непредсказуемия градси транспорт. Едва приближил спирката си, видя номера на автобуса, отвел го в желаната посока, промъквайки се с вечното си усилие из задръстените от трафик артерии, даряващи обезумелия в своя бяг характерен живот на града.
На автогарата ситгна по-рано от очакваното. Дори имаше време да отскочи до гишето за билети, където разбра, че търсеното от него късче хартия не се продава, не и на въпросното място. "Направо в автобусът" - прозвуча глас, а по-късно повтори и потрети на интересуващите се от въпросния. Съзря безименният автобус! Пастта му поглъщаше един по един, гладно и методично пасажерите си. Той бе на прага й, само миг и щеше да бъде погълнат, но...срещна отрицание. Не бе достоен да бъде погълнат, не и за да радва стомахът му за толкова кратко. Та нали около му щъкаха, къде по-апетитни хапки, а той настояваше да бъде погълнат. Дори успя да надникне любопитно в туловището му, какво ли търсеше в него...в съзнанието му пробягна ...къде е смисълът на това, а трябваше ли да се обяснява смисъла. Какво се случваше, искаше просто да тръгне, стрелката на часовника показваше, че има още 15 минути. Не видя никого, всъщност не чакаше никого, просто искаше да види някого. Струваше му се, че е време. Безименният автобус не го желаеше, а разпоредителката на возилото му посочи съседния, той също бил в неговата посока. Защо ли точно тя реши, че това е неговата посока? Да - спомни си, бе дал обещание на себе си. Погледна отново часовника, минутите се бяха стопили, огледа и площадката около себе си, чакащите, бързащите, качващите се.
Скоро се се озовоа в скромното зеленикаво полупразно коремче на животинка, знаеща строго регламентираната си посока. Беше уморен, отпусна се на седалката, но очите му издаваха неспокойството на духа му. Вторачи се в отсрещното туловище, като да видя в препълнената му бездна нещото, което търсеше - не, не се лъжеше. Чу се шум, зеленикавото животинче изръмжа и размърда снагата си. Монотонто му мърморене не притъпи мислите му. Те се стелеха една след друга, прилични на поклащаните от жизнерадостния топъл маретнски ветрец тревички, редящи се в своята палитра от повехналите им умиращи посестрими, до обагрените в чуднозелено мънички техни наследници. Потопен в своя космос, видя от илюминатора съвсем до него безименният автобус. И там някъде погледът му се спря на чаровно склопените клепки, криещи сега под завивките си онези небесно кафяви очи, с които бе разговарял само няколко часа по-рано. Усмихна се искрено, що за картина се простря пред очите му, съзря я едва за миг, а мигът се бе превърнал в усмивка.