автор: Marcel

За един лунен лъч...

"Високото блато дими непрестанно.Коя
магьосница ще се издигне на фона на
белия залез? Какви теменужени листаци
ще се спуснат ?"

А. Рембо


Моят герой устремено върви към блатото.
Синкав здрач се спуска над равнината.Сенките се движат бавно и тромаво. Дъх на теменуги връхлита менталното произволие на мъжа. Той се спира и се оглежда. Камбанени звънци призовават към покой.Покланя се и продължава. Блатото се вълнува. Неговите собствени жаби претърпяват пластична операция и вдигат врява до най-близкото дърво.
То протяга клоните си и хваща светулката.
Тази светулка обикаля из равнината, за да потърси един лунен лъч. Той й беше обещал да разпери своето сияние ,
в което тя бе безжалостно омагьосана. Светулката пее и продължава да търси. Лунният лъч обаче не е тук, а тя не знае това. Моят герой се приближава до нея и я разпитва с тих вопъл. Тя отговаря искрено. Дървото запушва ушите си и заспива. Светулката въздъхва. Лунният лъч отдавна се е върнал у дома. Скоро луната ще изгрее и ще омае цялото блато. То копнее да я погали, защото тя единствена му дава светлината си. Звездите предпочитат да кацат по върховете, а слънцето огрява кротките вълни на милиони морета във вселената. Лунният лъч обожава това блато. Най-хубавите му спомени идват от неговите залети с неприятни аромати води. Той го обича, колкото и противен да е . Светулките се разхождат и желаят също да се превърнат в лъчи. Блатото е горещо и дълбоко. То пре-лива от агонията на безспирния поток на копнежи и меч-ти.
Всички създания в него търсят лунния лъч.
Той е далечен и безкраен. Ще умре ли някога? О, колко тъжно би било тогава ! Всички ще плачат и ще въздишат...
Въпреки че е жив, той не ги прави щастливи. Той обича луната и ще бъде винаги при нея. Тя ще го гали и приспи-ва, когато него го боли. А болката му никак не е малка. Тъмнината на нощта остро го порязва всеки път , когато той понечи да се усмихне. Луната също е тъжна. И нея я
боли.
Дървото заспива. То ще чака следващия ден.
Моят герой се спира отново. Той се чуди : дълбоко ли е блатото ? То ще иска ли да го приеме в обятията си ?
Героят ми е мъж. Той не желае да бъде погълнат от дълбочината и задушевността. Оттам го призовават женски мечти и желания. Не, това не са сирени, пеещи своите убийствени песни. Това са нежни гласове на погубени някога създания, изоставени там, в тези мътни и задушливи води. Никой не иска да ги посети.
Мъжът поглежда към луната. Тя се взира в него, без да казва нищо.
Меко сияние залива блатото.
Лунният лъч отново е дошъл.
Мъжът го наблюдава с трепет. Ще може ли лъчът да се справи не само с мрака, но и с цялата огромна бездна от въздишки и стонове. Наранените води обезумяват и протягат пипалата си към лъча.
Не !
Един вик разцепва мрака. Пипалата се връщат обратно назад. Моят герой-този, когото виждам в своето видение- пуска от ръката си една светулка. Тя хваща лунния лъч подръка и полита към неговия дом, за да не се върнат повече тук.
Блатото въздъхва примирено.

28.04.2003год.