автор: Zimed

Това го дадох като за есе в училище, макар че не е есе изобщо. Но Вие ще кажете.


Събуди се в една тъмна стая, толкова тъмна, че не можа да определи къде точно свършва. Понечи да се надигне и тогава чу гласове, идващи, като че ли от нищото.
- Ето, събуди се.- каза твърд мъжки глас.
- Хайде, елате да го посрещнем.- добави друг, женски.
От мрака към него се зададоха някакви странни, бляскави неща. Очите му виждаха размазано от съня, но той беше готов да се закълне, че приближаващите фигури нямаха нито ръце, нито крака, нито дори глави. Когато се приближиха достатъчно, той осъзна, че това са правоъгълни плоски огледала, с човешки отражения върху тях.
- Здравей! Всички сме много щастливи, че можем да се срещнем.- поздрави го огледало с изображение на свещеник.
Съседното огледало, с отражение на жена, надхвърлила четиридесетте и облечена в домакински дрехи, радостно се закикоти.
- Кои сте вие?- попита ошашавен човекът, докато предпазливо се изправяше.
-Ние сме твоето съзнание.- отвърна свещеникът.- Отражения на твоите мисли и спомени.
- Като цяло ние представляваме отражение на твоя свят.- каза жената от другото огледало.
- А аз...
- Ти си Нормалният човек.- прекъсна го свещеникът, явно досетил се за въпроса му. Все пак умен човек беше, дипломиран лиценциант.
- Отражения на моя свят ли?- объркано попита Нормалният човек.
- Да, какво чудно има?- весело отвърна свещеникът. - Аз отразявам твоя скъп приятел, свещеника от село. Това е твоята дългогодишна икономка.- жената от огледалото се поклони, повдигайки грациозно полата си.- Това е племенницата ти.- посочи той към трето огледало с изображение на младо момиче.
- Здравей, чичо!- бодро поздрави детето.
- А аз съм друг твой скъп приятел, бръснарят.- с твърд глас се представи четвъртото огледало, с образ на едър, мустакат мъж, с преметната кърпа през едното рамо и с остър бръснач в ръка.
Всички отражения в огледалата бяха като оживели картини. С ръст като на истински хора, изображенията говореха, смееха се и ръкомахаха, без да докосват рамките на огледалата. И четирите огледала бяха застанали пред него, търпеливо чакайки Нормалният човек да ги огледа.
- Наистина, вие сте отражения на моите приятели.
- Ами, разбира се! Няма да те лъжем, я!- весело отвърна свещеникът.
- Защо съм тук при вас?- отново сериозно продължи Нормалният човек.
- Извикахме те тук, в собственото ти съзнание, за да поговорим за него.
Нормалният човек проследи сочещата ръка на свещеника и видя в страни да стои едно друго огледало. Като чу, че говорят за него, то се приближи.
- Кой е това?- попита Нормалният човек.
- Аз съм храбрият Дон Кихот де Ла Манча, покровител на обидените и онеправданите.- само се представи отражението.- И за разлика от тях четиримата аз съм отражение на Вас самия.- обясни то на Нормалния човек.
И наистина, отражението в огледалото приличаше напълно на Нормалния човек, с единствената разлика, че то беше облечено като рицар. Кривият клон, с метално острие на върха си, който минаваше за копие, ръждясалата броня и очуканият щит, придаваха на отражението в новодошлото огледало странно смешен и същевременно заплашителен вид. Освен по съдържанието си, това огледало се различаваше и по кривата си форма, която се забелязваше най-напред.
- Ти приличаш на онези рицари, за които чета в книгите.- оживено отбеляза Нормалният човек.
- Там е проблемът, приятелю. Именно книгите са виновни за появяването му в съзнанието ти.- загрижено каза свещеникът, сочейки към изкривеното огледало. Тези книги замъгляват здравото ти мислене и виж докъде доведоха. Самото му появяване е тревожен факт, защото той вече е част от съзнанието ти. По-точно част от подсъзнанието ти, но само засега. Ако не го махнеш, той ще плени напълно разсъдъка ти.
- Защо да го махам? Той ми харесва.
- Не може така, приятелю мой! Той е измислица. Съвкупност от литературни образи. За Бога, погледни го само какъв вид има!
- Така е, признавам, че видът ми е окаян, но съм се зарекъл, че при първия удобен случай ще изчистя бронята си, така че да стане по-бяла и от хермелин.- отвърна Дон Кихот, с присъщата за храбър рицар гордост.
- Ето, виждаш ли?- Нормалният човек заговори на свещеника.- Пък и си умен човек, знаеш, че е грешно да се съди по дрехите.
- Това не е от значение- поде бръснарят.- Този Дон Кихот е заплаха за теб.
- Много моля! Господине, явно не сте разбрали напълно, но аз нe бих застрашил невинен или беззащитен. Единствените, за които представлявам заплаха, са глупците разбойници, осмелили се да предизвикват силата на мишците ми.- стягайки мускулите си, заяви рицарят.
- Но той е сбор на всичко това, на което си заслужава да бъде подражавано.- с недоумение от недоволството на четирите огледала обясни Нормалният човек.
- Може и така да е, но има неща, които не могат да бъдат пренебрегнати.- смирено каза свещеникът.
- Тези книги Ви отвличат вниманието от важните неща, синьор господар. Вече забравихте да се грижите за земята си. Вместо това я разпродадохте, за да си купите още книги. С всеки изминал ден обеднявате все повече и повече.- искрено загрижена каза икономката. От голямата и загриженост, чак блясакът на огледалото и помръкна.
- За това не се притеснявайте. Когато тръгна да странствам по света, все ще намеря някой остров, чийто гопсподар- някой зъл великан- аз ще победя в славна битка и тогава ще спечеля земята му и ще стана по-богат отвсякога.- заяви Дон Кихот.
- Това са пълни глупости!- изхили се пренибрежително бръснарят.
- Защо да са глупости!?- изведнъж, сменяйки добрия тон, отвърна Нормалният човек. Явно негативното отношение на огледалата към рицаря го ядосваше.- Храбрият Дон Кихот има пълни основания да говори така. Точно така са правели и останалите рицари в книгите.
- Там е работата, че такива рицари никога не са съществували. Те са измислици на писателите.- със съчувствие обясняваше свещеникът.
- За какви книги говорите?- попита Дон Кихот. Ясно стана, че той въобще не знаеше, че е изграден на базата на многото рицарски романи, които собственикът на това съзнание беше чел. Никой, обаче, не се захвана да му го обяснява.
- Знам, че са измислици, но това не пречи да бъде последван примерът им.
- Но това е лудост!- извика учуден на наивността му бръснарят.
- Луд ли ме наричаш?!- сепна се Нормалният човек.
- Господа, успокойте се!- забелязвайки разгорещените страсти, опита да се намеси свещеникът.
- Луд си, ако повярваш на това, което този Дон Кихот ти говори.- продължи бръснарят, без да обръща внимание на съветите да се успокои.
- Дори и да получа земи и богатства, какво от това? Толкова ли са лоши останалите идеи? Толкова ли е побъркано да се посветиш на идеите да отмъщаваш за обиди, да премахваш неправди, да оправяш неуредици, да изкореняваш злоупотреби и да възстановяваш правата на онеправданите? Толкова ли са долни те, че да не си струва да се лишиш от някакви си пари?
- Те не са долни, но е лудост да повярваш, че сам човек може да изкорени неправдите по света.
- Като нормален човек трябва да правиш разликата между това, което искаш, и това, което можеш.- мъдро заключи свещеникът.
- Защо да не мога да направя това, което искам? Мечтите на всеки човек граничат с лудостта, но това не означава, че той е луд.
- Хората мечтаят да летят и в това няма нищо лошо. Но са луди тези, които си повярват, че наистина могат.- обори го с пример бръснарят.
- Летенето е приоритет на птиците. Аз не искам това. Моите мечти са по-земни и напълно осъществими. Как е успял Рицарят на пламтящия меч да раздава правосъдие?
- Такъв човек не съществува.- смеейки се презрително отвърна бръснарят.
- Как се осмелявате да отричате съществуването на един от най-храбрите рицари въобще? Така вие дръзвате да отречете извършването на всеки един от безстрашните му подвизи. Каква безочливост! Настоявам за незабавно извинение или ако трябва насила ше измъкна такова от Вас!- чувствайки се лично обиден, заплаши Дон Кихот, приближавайки кривото си огледало към бръснаря.
- Това не е вярно. Другите може и да са измислица, но Рицарят на пламтящия меч е истински.- напълно объркан, плахо започна Нормалният човек.- Трябва да съществува. Именно той е рицарят, който с един замах разсякъл на две половини два огромни великана. Но чакай.... нали великани не съществуват...., но трябва, щом ги е разсякъл....
Изведнъж той изгуби представа за нещата. Незнайно как забрави кой рицар беше истински и кой не. Знаеше, че Берналдо дел Карпио е истински, но не беше сигурен за Сид Руй Диас. В следващия момент беше обратното.
- Не го слушай!- чу гласа на изображението на Дон Кихот.- Разбира се, че Рицарят на пламтящия меч съществува. Знаеш го много добре.
- Пълни глупости!- отвърна бръснарят, не спирайки да се смее. Странно защо обърканите представи на Нормалния човек му се сториха толкова забавни.- Ти полудяваш!- говореше той на Нормалния човек, който не спираше да шари с очи, опитвайки се да подреди мислите в главата си.- Казах ти докъде ще те доведат тези книги. Напълно загуби усещане за реално и нереално.
Безкрайна стая, образи на хора, затворени в огледала, рицари, реални и фалшиви, съзнание, нормален човек, рицари..... Мислите на Нормалния човек препускаха като необуздани. Гласовете на околните достигаха до него като от мъгла- глухи и непълни.
- Извинете се веднага или ще...
Смях.
- Моля ви, спрете, в името на....
- Отче, накарайте ги да спрат да се карат!
Смях.
- Ти се побъркваш....
И той не издържа повече.
- Лъжец!- извика в суматохата Нормалният човек и замахна с ръка.
Като съзря падащата му ръка, бръснарят замръзна на място. Вдигна ръце да се защити, но това беше невъзможно. Все пак беше само едно отражение върху огледало.
Разнесе се звънлив звук, когато ръката удари огледалото и то се разпръсна на стотици парченца по тъмния под.
- Какво направи?- не вярвайки на това, което само за миг се случи, прошепна младото момиче.
- Той лъжеше.- с леден глас каза Нормалният човек, стърчейки отпуснато насред парченцата огледало.- Спомних си. Рицарят на пламтящия меч съществува и той наистина е разсякъл с един удар два великана.
- Мили Господи!- падна на колене свещеникът.- Какво направи?
- Ако не го бяхте направили Вие, аз щях да го сторя. Безсрамникът си го заслужаваше за обидата.- застана до него огледалото на Дон Кихот.
- Чичо, осъзнай се! Още не е късно. Спомни си за икономката си, спомни си за мен. Нали ме обичаш?
- Аз обичам единствено моята прелестна доня Дулсинея.- почти едновременно, за почуда на всички, отговориха Нормалният човек и Дон Кихот.
- Това е лудост.- каза икономката.
- Така е, любовта е лудост.- отвърна и той.
- Твоята Дулсинея е просто една селянка.- изхрипа насълзено момичето.
Гневът на мига се надигна в Нормалния човек.
- Как смееш да я обиждаш така?!- разярен извика той и замахна с ръка към нея.
Като видя това, икономката застана пред момичето и можа да извика едно кратко "не", когато ръката на Нормалния човек разчупи огледалото и. Но ръката му не се спря и достигна огледалото на момичето, разсипвайки и него на малки парченца по пода.
За миг потресен, свещеникът се осъзна и реши да се прави на силен, усещайки неизбежния си край.
- Ти премина всички граници.- твърдо започна той.- И с каква цел?
- С цел да освободя съзнанието си от вас.
- И си готов да зарежеш всичко, за да изпълниш мечтите си?
- Лудост ли е, че го искам?
- Лудост е, че го искаш на всякаква цена.
- Е, нека тогава стана луд в сбъднатите си мечти.
С тези думи Нормалният човек счупи и последното огледало- това на свещеника. Сега пред него стоеше единствено кривото огледало на образа на Дон Кихот- отражението на лудостта на Нормалния човек. Но като пристъпи напред, парченцата в краката му се раздвижиха, повдигнаха се и образуваха едно ново, много голямо огледало. Образът на него беше съвкупност от отраженията и на четирите счупени огледала, взети заедно. Това огледало, застанало между Нормалния човек и изображението на Дон Кихот, започна да говори на първия с кънтящ глас- смесица от гласовете на счупените огледала.
- Аз съм последната преграда на твоето съзнание. Името ми е РАЗУМ! А какво е твоето име?
- Казвам се Дон Кихот де Ла Манча, най-храбрият рицар, стъпвал някога по земята!
С тези последни думи Нормалният човек счупи и това голямо огледало. И когато застана пред огледалото на Дон Кихот, се усмихна, прекрачи и влезе в него.
Накрая и огледалото се оправи и стана право и гладко.

Zimed