Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14146
Онлайн са:
Анонимни: 661
ХуЛитери: 0
Всичко: 661
Един ден, както си сърфирах из итернет, прочетох едно писмо. Предсмъртно.
Част от него така се сля с мен, че аз реших да не се отделям от нея. Тази част казва "Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш "извинявай", "прости ми", "моля те", "благодаря" и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание.". - сложих тези думи като свой подпис във всяка своя регистрация в интерет, в която можех.
Те плениха сърцето ми - събудиха в мен желанието да ги чуя от любимите си хора; накараха ме да се замисля за много неща; научиха ме да казвам "Обийчъм те", "Благодаря", "Моля те" и "всички думи, изразяващи любов", които знаех без да се страхувам. Винаги ми е било трудно да споменавам тези думи.
Спомних си хората, които са чули от мен "Обичам те", "Прости ми", "Извиявай". Спомних си и как болеше, когато след това ме наказваха - побеоносно се завъртат, демонстративно ми показват гръб и после безмълвно си тръгват. От живота ми. Дори не казаха последно "сбогом".
Тогава дълго стоях неподвижна и гледах смаляващата се фигура на този, който си отиваше. Нещо в мен искаше да заплаче, но не можеше - и без това бях сама в сивия, тъжен ден и нямаше кой да види. Но нещо не ми позволяваше - караше ме да прибера сълзите дълбоко в себе си, да накарам болката да утихне и просто да замълча. Поякога тръгвах след тях, но в крайна сметка разбирах, че вече не го искам и просто спирах. Никога не разбрах защо го правят - не бях чувала за безгрешни хора. Толкова ли болеше да бъдат до мен?...Но след време въпросите избледняваха, а отговорът така и не дойде.
Аз продължавах напред, пак наново, заровила надълбоко последната рана. Дори забравях за нея. Докато всичко не се случеше отово...Тогава болеше не толкова от факта, че и този човек си отива, дори не си спомням дали последните няколко пъти въобще ме заболя когато се случи, колкото от това, че пак се събуждаше старата болка - първата, най-жестоката и безпощадна болка; изтръгваща и велика - тази, която кара духа ти да се огъва беззащитно в агония, под ударите на нейния мощен камшик. Тогава времето сякаш спира пред душевните викове и ти започваш да си мислиш, че никога няма да потегли отново; че завинаги ще остаеш в тази мрачна нощ; че започваш да усещаш аромата на бавно наближаваща смърт. Иска ти се да избягаш, но чувстваш, че нямаш сили - правиш една мъчителна крачка и се сгромолясваш полуизстинал на прашната пътека. А ако преди това е валял и дъжд - лицето ти потъва в тинестата кал.
Започваш да броиш минутите и те ти се струват цяла вечност. Секундите се превръщат в часове, а часовете - в бавни столетия. И не усещаш как си потънал почти на дъното на мътно, тинестозелено блато, в което като се събудиш, осъзнаваш, че очите ти вече не могат да избистрят гледките пред теб - правят ги всичките мокро сиво-зелени, мътни и вече си забравил как изглежда слънцето. Сега е много трудно да изплуваш обратно при него - струва ти се почти невъзможно...
Но обикновено в такъв мих се появява някой, който ти дарява светлината - хваща те за ръка и те повежда по пътя ти, измива очите ти с бистрата вода на живота, връща ти предишните сили, с които си се борил; с които си се радвал на живота. Показва ти отново изтока на слънцето и търпеливо чака, докато пак се усмихнеш. После може и да си отиде, но ти вече няма да потънеш така дълбоко в тинещото блато, защото сега знаеш как да се задържиш на повърхността. Обърнал си глава от слъцето само, за да споделиш радостта си с него, а всъщност дори не си забелязал как тихо,с неусетни стъпки приятелят ти си е отишъл, докато ти си вдишвал смело първата чиста глъдка от новия си живот. Без да спомене посоката...
И в теб отново остават скрити онези думи, за които той сам е събудил желанието ти да му ги пошепнеш благодарно. Накарал те е да осъзнаеш, че той е твой истински приятел и заслужава да му ги кажеш, но не е останал за да стигне до тях. Не е дочакал да чуе словата за обич, вярност и признателност, които тъкмо са се надигнали до гърлото ти и с трепет искат да излязат тихи навън. Но ти вече не го търсиш - смяташ, че сам е избрал да не бъде тук, за да ги чуе и започваш да уважаваш избора му; а него оставяш в съзнанието си като светъл и красив, нежно-тих спомен. Избираш да не помниш лошото, защото то само ще помрачи отново живота ти.
Но "извинявай", "благодаря", "обичам те" и "прости ми" започват да изстиват в теб и тихо да се губят в дълбините на душата ти. Забравяш за тях - забравяш дори, че си искал да ги кажеш на някого...
Докато един ден този някой отново се появява - същият добър, благ, ежен и тих приятел, който е опаковал като подарък в себе си светлията, за да ти я подари. И всичко започва пак - хваща те за ръка и те повежда, показва ти отново изгрева, дава ти топлата си подкрепа; променя изцяло собствения ти свят - прави го по-жив, по-лъчист и по-усмихнат. Радва се заедно с теб и тъжи, когато види сълзите ти. Дели дори последия си комат с теб или сваля дрехата от гърба си, за да те стопли.
В такива мигове ти усещаш как в теб отово се надигат онези нежни думи от обич, които и преди ти се е искало да кажеш. Но този път тихите слова засядат като тежка буца на твоето гърло - като спомен, в който цъфтящ от радост си мечтаел да ги извикаш на своя приятел, но той безмълвно си е отишъл преди да успееш...Тъжен спомен, който събужда тежкия ритъм в сърцето и не ти позволява да излееш навън словата - чистите слова, родеи от светлията. Не можеш. И те се връщат натъжени обратно.
В Началото виждаш, че на твоя истински приятел това не му пречи и той дори не забелязва какво се слуцва вътре в теб. Продължавате да живеете усмихнати заедно, да споделяте и да се държите здраво един друг. Той ти казва, но и неведнъж вече ти е доказал, че никога няма да си тръгне от живота ти - вече си сигирен в това и си готов на всичко, за да запазиш това завинаги, да му подадеш ръка, когато има нужда и да му покажеш пътя, когато очите му се изморят да виждат. И живеете вече доволни. Дълбоките ви чувства са свързали душите ви завинаги - вече нищо не може да попречи на съществуването на вашето здраво и щастливо, вечно приятелство.
Един ден твоят приятел откровено те пита, защо никога не си му казвал, че го обичаш? Или, че държиш на него. Или, че не искаш да страда, когато грешиш - защото е неволно.Казва ти в шепот "Кажи ми, мила нежните думи" и ти виждаш молба в очите му...Слушаш, утихнала, тези въпроси и чувстваш, че нямаш сили да му проговориш. Правиш опит да се усмихнеш, но даже не знаеш дали се е получило.
Тихо-страхливо му отговаряш, че вече не можеш - може би той трябва да те научи как. Защото вече си забравила кога за последен път си изричала слънчево-златистите думи.
Спомняш си за предния приятел, който точно си е отишъл, а ти почти си ги била изрекъла. Спомняш си, че тихо те е боляло, но не си искала да му се натрапваш и затова не си го потърсила. Спомняш си колко си искала да се върне, но той така и не го е направил.
И нашепваш в тихия мрак "Не ме карай първа да изричам нежните думи" - едва чуто, със насълзена молба в очите...
