автор: azz

Казвам се Жарден. Не, не се страхувам. Още не зная какво е това пред мен. Може и да не е чистилището. Може и да е раят. Просто някаква порта. Огромна, тежка порта от кована мед с някакви знаци по нея, странни плодове, странни животни... Приличат на змии. Та той тръгна едва вчера. Дори не знам дали още е стигнал. Хъркането. Ужасната въздишка.
Почти видях как дъхът му излиза. Като дим от залята с вода жарава. После посивялото лице и любимите очи, които изведнъж бяха станали плашещи, очи на непознат. Студени, враждебни, запечатали някакъв спомен- без мен. Разбушуван океан, в който всеки миг ще се удавя. След това не помня. Просто не можех да понеса повече стаята, препълнена от присъствието на две тела, а толкова празна. Последният хрип.
- Хайде!
Или поне така ми се стори. И аз тръгнах. След последното бяло дихание. Опитах се да хвана последното нещо, останало ми от него...
Нямаха право да ми го отнемат. Кой нямаше? Някой, някъде, навсякъде...
И сега съм тук. Това ли е мястото? Хм, трябваше да се казвам Евредика, или поне Орфея...
Господи, колко е тежка. Странно е, че не скърца. Залата. Както винаги съм си я представяла. Не, по - скоро прилича на преддверие в музей, или в болница. Или рецепция на хотел. Не, не, прилича на студио. Телевизионно студио за интервюта. Само жената вляво зад четирикраката проста маса с огромната книга отгоре някак не се връзва. А, това е регистърът. А, да - ето и табелата: "Моля всички новопостъпили най- напред да се запишат тук." Име, презиме, фамилия, ЕГН. Или това, което е било такова.
- Как не записвате повече? Вие знаете ли каква лудница е долу? Връщат ги от пътя. А пък те вече... Не щат обратно- крещи някаква жена.
- Съжалявам, госпожо, разпореждане. Казаха, че вече няма да приемат мъртви.
- Е как няма да приемат? Къде да ходят?
- Не зная.
-Ама вие разбирате ли какво ще стане? Сега пътувах с едно момче. Приятелката му... Иска да си я вземе, а сега, хоп- край. Къде да я търси? Плаче, крещи, не можел изобщо без нея, а сега, тя пък като съвсем... И даже не може и да опита да си я върне. Давате ли си сметка? Интересува ли ви изобщо?
- Съжалявам, Госпожо.
Спрели са регистрацията. Вече не приемат новопостъпили. Интересно дали той е успял? Дано! Иначе няма къде да го търся. Просто ще се е стопил. Дори и името му ще е изчезнало. Господи, дано е успял. Това е последният ми шанс. Може и да успея. Да си го върна. Да възкреся ония ужасни сини очи, които оставих там долу.
- Извинете, докога приемахте?- питам.
Дебелата, червенокоса жена зад масата се усмихва служебно. С тази бяла престилка прилича на медицинска сестра. А сигурно е регистраторката.
- Допреди един час- отвръща ми.- И вижте какво стана оттогава. Няма да обяснявам и на вас. Просто наредиха да не приемаме повече и това е. Полудели сте с това завръщане. Завръщане, завръщане, завръщане.
Задъхва се от гняв. Лицето и някак започва да прилича на косата Ей, пожарлия лелка. Поема си бързо въздух и продължава по- задъхано:
- Завръщане. Не разбрахте ли, че половината не щат. Не разбрахте ли, че за нищо не ставате живите. Не можете да си изкарате интервюто. Не ви щат и толкоз. А някои даже и от първия кръг се проваляте. Алчни себелюбци. Все искате да имате, да имате... Нищо не давате да ви вземат.
Изпуфтява гневно и тръсва глава. Да, салонът е действително пълен. Всички са посърнали. Явно техните хора не са сварили. Дано моят е успял. Дано! Алчност. Не знаех, че и на любовта може да и казват алчност. Искали сме да имаме. Да притежаваме. Ами наби затова обичаш някого. Защото имаш нужда от него. От присъствието му. Просто искаш да го имаш. Това не е алчност. Искаш и той да те има. Просто размяна на личности. "Транс психоза". Ти му даваш твоята душа, той неговата. Как няма да искаш да си го върнеш? Нали душата ти е в него.
Какви ли са тези интервюта? Сигурно ще ми обяснят. Опитвам пак.
- Извинете, можете ли да ми кажете кои са приети днес?
Тръсва ми тефтера.
- Вижте сама.
Е, добре, де. И на мен не ми е весело. Ако можеше изобщо никого да не прибирате нямаше да стават такива бъркотии. А дали пък не са решили точно това? Да видят как ще е? Просто да забранят смъртта. От днес нататък никой няма да умира. Ако е така просто ще се разкъсам от яд. Ако разбира се е успял да стигне.
Отдолу нагоре. По- лесно е. Трябва да е дошъл скоро. Аз тръгнах веднага след него.
Седар Лир! Последният записан. Успял е! Успял е! Ами сега какво да правя?!
- Ъ-ъ-ъ, намерих го! Бихте ли ми казали каква е процедурата?
- И вие ли искате да си го приберете?
- Да!
Завърта скептично- пренебрежително глава. Кой знае какво си мисли. Да мисли каквото си ще. Аз пък си го искам .
- Ето там, при свода. Нали виждате?
- Където има две кресла?
- Да. Отивате там.
- Добре де, а там какво да правя?
- Ще ви зададат няколко въпроса. Ще ви кажат дали ще ви пуснат навътре. Рутинна анкета.
А-ха. Ясно. Значи въпроси. Проверка. Рутина. Започвам да се плаша. Застанали са гърбом. Кой знае защо десният ми прилича на Мики Маус. О, Господи, това не е ли Седар?! Видя ме. Странна усмивка. Подминава. Да не би да не ме е очаквал?
- Здравейте, аз...- промълвявам.
- Да, заповядайте, госпожо.
- Госпожица- усмихвам се.
- Простете!- разтегля приятна и дружелюбна усмивка. Приветливи очи. Малко сурови черти. Странен вид. И ужасно прилича на Мики Маус. Само не мога да разбера по какво.
- Заповядайте, седнете!- кима.
Сядам.
- Аз...- гласът ми трепери. Какво ми става?!
- Да,да. Ясно ми е .- прекъсва ме.- Тук всички идват с една и съща цел.
Присвива леко очи. Погледът му рязва сърцето ми. Имам чувството, че от ръцете ми капе кръв. По дяволите, това било пот. Продължава:
- Отпуснете се, сега ще ви задам няколко въпроса, за да преценя дали можете да продължите. Разбирате ли, не можем да пускаме всички. Това са милиарди хора. Какво би станало ако разрешавахме на всички? Е, вече май ще понамалее напливът.
Това май беше шега. Усмихва се. Да се отпусна. Как да се отпусна сред тия крещящо бели стени, пред тия ослепително черни столове, полирана черна маса, по която погледът ми се разчеква и ужасно червената завеса на свода, дето като че ли всеки момент ще ме стисне за гърлото. Да се отпусна... Интересно местенце. Чистичко. Прекалено. Явно е и шумоизолирано. Толкова народ има, а нищо не се чува.
- Готова ли сте?
Кимам.
- Да започваме?
Кимам. Страх ме е да говоря. Усмихва се. Два реда съвършено правилни зъби. И те ослепително бели. Дали са истински?
Започва се. Смелост, Жарден!
- Кога тръгнахте?- пита ме.
Мисли бързо. Морето. Първото ни лято. Тъкмо се бяхме запознали. Беше гладко. Слънцето залязваше. Около осем. Ръцете му. Господи, какви ръце! Бяха толкова гладки и невероятни. Бяха станали прозрачни и имаха златен ореол. От слънцето. Отразяваше се в тях. За миг го помислих за бог. И после очите. И те бяха златни. И тогава се влюбих. И го приех. Хукнах към водата. Бях се ужасила от щастие. Той тръгна след мен. Стъпките му бяха толкова леки, че се губеха в златния пясък. Равен. Като в пустиня. Гмурна се след мен.- Хвана ме за ръцете и заля косите ми. Водата влезе в очите ми. Тъкмо навреме. Казах му, че плача от солта, а беше от щастие. Кога тръгнах? Божичко, кога тръгнах?
Мислите ми са се разбягали. Спомените ми са хукнали нанякъде. Като коне. Хвани юздите, Жарден.
- Преди около десет часа.- дали бяха толкова?
- Много сте бърза- усмихва се.
Усмихвам се.
- Значи сте тръгнала веднага. Не почакахте ли малко?
- Постоях. Колкото да разбера какво се е случило. - не биваше да го казвам- И тръгнах.
- Бързала сте.
Не усещах времето. Просто вървях. Дори не усещах, че вървя. Просто се пренесох. Просто ме пренесе. Като тогава, в морето. Не мога да говоря. Някой ме е стиснал за гърлото. Не мога да говоря. Пробожда езика ми.
- Много сте бързала. Толкова ли искате да го видите?
- Да!!!
Що за въпрос? Защо ще идвам чак дотук ако не исках да го видя толкова?
- Откога го познавате?
- Не зная. Не помня.
- Не помните?!?
Никога не носехме часовници със себе си. Дори не зная деня, в който ме целуна за пръв път. Само зная, че слънцето залязваше. Трябва да е било около осем. Беше топло. Трябва да е било лято. После още лета, още зими, още лета, още, още, още... Никога не съм броила дните. Просто се притежавахме. И всички лета някак си приличаха. Същото море. Същото слънце. И залезът същият. Как да разбера времето. Вие знаете ли колко и кога, когато спите? В онази вечер аз просто се отдадох и засънувах. Ние бродихме. Живеехме. Дишахме. Ако претеглим количеството въздух, което е останало на земята, разделим го на броя на хората и после на обема на човешките дробове, умножим го по някакви секунди- може би... Математика. Никога не съм я обичала. Колко време? Зная какво време- хубаво, бурно, пълно, щастливо, истинско. Мога да го видя, да го докосна с устни, да го нарисувам, да го опиша, да го изкажа, но не мога да го номерирам. То е толкова сгъстено от цветове, от звуци, че секундите не могат да се разделят. Станало е твърдо. Ако трябва да преброя секундите ще се разбие на парченца. Не, не давам. Не позволявам. То е мое. Не го докосвайте. Него нямате право. Него никой няма право. Аз съм си го създала сама. Не посягайте. Ще се боря. Ще хапя.
- Не помня. Не мога да си спомня.
- Е, добре, от скоро ли?
- Скоро? Отдавна, много отдавна. Много, много отдавна.
- Не изглеждате толкова стара- пак се шегува.
Усмихвам се. Правя добро впечатление. Трябва да премина.
- Как умря?
- Не зная.
- Не бяхте ли там?
- Там бях.
- Е, и?
- Ами... просто край.
- Как, по какъв начин?
Какво значение има начинът, по дяволите? Важен е резултатът, това, което се е случило.
- Наистина не зная- просто изведнъж.... - думите се затъркал ват из гърлото ми, а мислите окончателно отказват да ми служат и ми обявяват бойкот.
- Знаете ли нещо?
Шега. Или сарказъм.
- Да.
- Да?
- Че искам да го видя.
- Вижте, госпожице. Разбирам. Но това е много трудоемка услуга. Струва скъпо.
- Колко?- мразя тази дума.
- О, ние нямаме тарифи. Работим винаги според желанието и възможностите на клиентите.
Клиенти. За бога!
- Добре. И все пак?
- Какво бихте дала вие?
- Всичко, всичко, което имам. Всичко, всичко, всичко- започвам да се задъхвам, да треперя.
- Успокойте се! Спомените?
- Не! Не! Не! Спомените не! Те са наши! Тях нямате право. Не! Не!- крещя. Не мога да се владея. Някак съм станала от креслото и размахвам ръце.
- Седнете! Успокойте се!- Дружелюбният вид е изчезнал. Чертите са се изострили още повече. Вече съска. И прилича все повече на Мики Маус.
- Казах ви, че е скъпо. Работим по желание на клиента, но той трябва да даде нещо много скъпо, най- скъпото. Ако няма възможност-...
- Но това е, но това е...
Разтегля блажено и вяло устните си в най- жестоката усмивка, която съм виждала.
- Не, не мога да дам спомените си, за какво ми е без спомени?
- Алчна сте, госпожице. Искате всичко. Това не е възможно. Вие, живите, трябва да се научите, че не е добре да искате да притежавате. Толкова по лесно е да нямаш нищо. Твърде алчна сте, а явно притежавате достатъчно количество спомени.
Пак математика. Ще полудея.
- Щом не искате да се разделите с тях, съжалявам, но не мога да ви допусна вътре.
- Но... Но...
- А и при него няма да издържите. Той няма да пожелае да се върне.
Кой, Седар, Седар няма да пожелае? Глупости.
- Моля?- запитвам уверено- подигравателно.
- Безсмислено е. Довиждане.
- Но как- закрещявам. Бълвам някаква купчина накамарени думи. Вия. Пищя. Замерям каменното му лице с най- тежките слова, които мога да изровя от паметта си. Дано се пропука. Дано се счупи. Не, остава безстрастно и същото. Безсмислено... - Да.
Отпускам се омаломощена. Седар. Седар?!
- Седаааааааааааар!
Минава и само ме поглежда с онези ужасни очи, които оставих там долу.
- Седаааааааааааар!!!
Слава богу, спря.
- Здравей, скъпа.
Наистина ли гласът му е безчувствен или така ми се струва? Глупости, от умората е. Започва да говоря толкова бързо, че чак се чудя как изобщо успявам да отварям устата си. За пръв път се боя да не загубя време.
- Моля те, Седар, кажи му, моля те, да ме пусне, Седар, трябва да се върнеш, искам... желая...- И така нататък, и така нататък. Поглежда ме с онази усмивка, която толкова обичах да целувам. Странно. Чувствам се като тогава. Погледът. Пак е златен. И ръцете. Разтрепервам се от щастие. Мокро. Сълзи. От умората е. Вече съм сигурна. Ето, сега ще излезе. Морето си е на мястото. Чака ни. Ето, тръгва. Отваря уста:
- Съжалявам, скъпа, мислех, че ме обичаш повече, но...
Тръгва. БОЖИЧКО! Целият свят се втурва в очите ми с шеметна бързина. Като пумпал, като шмиргел, като....

Ф-ф-ф-ф. ... Бял таван, но някак по- различно. Къде съм? Светът изтича от очите ми и всичко си идва на местата. Седар спи спокойно до мен. Слънцето изгрява. Ръцете му са златни. О, как прилича на бог!