автор: Marcel

Минда се върна в селото, без да казва истината на близките си - уж се била загубила в гората. В продължение на няколко следобеда тя наблюдаваше разговорите и действията на Зол и нейния любим. Магьосникът правеше ритуали за Идването на Нощта и учеше на тях Солел.
Понякога Зол поглеждаше скришом към нея и се усмихваше . тя веднага се дръпваше зад някое дърво и се запитваше дали той няма да й прати някоя змия. Зол обясняваше:
-Колкото по-малко спиш нощем, толкова повече енергия ще събираш. Не се страхувай от умората- тя ще те направи способен на велики дела.
След това посочваше сенките под очите си:
-И също така се въздържай от жени. Те са като вампири, които пият от твоята кръв, а ти даже сам ги подтикваш да го правят. Те ти крадат цялата енергия. Даже една прегръдка те лишава от енергия, разбираш ли? Можеше да си го позволиш само с цел самият ти да отнемаш от тяхната енергия- за това си има начини.
И му обясняваше какво точно трябва да прави, за да постига тази цел. Солел каза последния път:
-Аз често се случвах слаб, докато бях с Минда. Понякога краката ми се подкосяваха!
-Затова гласът й е толкова хубав- каза Зол- И щеше става още по-хубав. Само че помни: за твоя сметка. Накрая ти щеше да се изчерпиш и тя да си намери друг.
-Не искам да говорим за нея- махна с ръка Солел, а Минда се обля в сълзи, слушайки го отдалеч.
На четвъртия ден тя го издебна на излизане от дома му:
-Солел! Солел! Искам да поговорим!
Младежът я погледна:
-Искаш да ти простя ли?
-Да, Солел, да! Прости ми!- каза тя смирено. Беше я страх да се хвърли на врата му, затова стоеше кротко пред него.
-Ще ти простя, Минда- рече Солел- Не те мразя. Но не те и обичам!
-И ти вярваш на него ли, Солел? На НЕГО?! - с усилие се въздържа да не заплаче тя. Младежът я погледна начумерено:
-Няма да ти простя само ако продължиш да мразиш Зол. Той е чудесен приятел. Самотен е, никой не го разбира.
Беше му забранено да говори за Нощта пред непосветени, и той млъкна.
-Но ТОЙ беше с мен, мили! Той, а не друг! Няма ли капчица ревност у теб!
-Ти си го съблазнила, ти си виновна- отговори Солел. Видя, че от една съседна къща две лица зяпат към тях и бързо приключи разговора, тръгвайки към мястото на срещата със Зол, което бе извън селото. Минда постоя малко. Не искаше да плаче. Трябваше да бъде силна не само заради себе си, но и заради детето. Солел беше като омагьосан- или направо омагьосан. Може би трябваше да му направи любовна магия? Да му даде да изпие нещо…но той бе подозрителен. Не, такова начинание би било напълно обречено, само щеше да го загуби завинаги.
Минда се върне в скромната си къщичка, хвърли се на леглото си и се замисли. Сестра й говореше за някакъв ммък. Минда не я чу, само кимаше, все едно, че я слуша. Сестра й усети, че Минда не внимава, и я нарече "глупачка", след което излезе ядосано на двора, викайки:
-Тая Минда е станала много мързелива! Кога ще се сети да шета из къщата? Само с една песен няма да ни нахрани!
Девойката чу това и се усмихна:
-Ще се сетя, но сега имам друга работа.
Тя обичаше сестра си, но това не бе достатъчно, за да получи поне малко уважение.
Селският глупак! Да, той можеше да й помогне с нещо! Минда го видя преди това да се задава по улицата. Тя отвори прозорчето си и изшептя:
-Ланд! Ланд!
Горкият- обръщаше се на всички посоки. Минда бе принудена да му извика по-високо:
-Спри! Ей сега идвам!- рече тя и се промъкна тихо през външната врата, така че и сестра й не я чу. Ланд се изчерви като домат. Той винаги бе ценял красотата на Минда, но детското му сърце не му даваше да я пожелае като жена. Но й се възхищаваше- много й се възхищаваше. Минда му каза:
-Слушай, Ланд! Виждал ли си какво става със Солел! Не е същият!
-Да- отвърна момъкът- той вече не иска да си играе с мен. Омръзнал съм му. Даже взе да ме нарича глупак. Аз знам, че съм такъв, но той не ме обиждаше преди…
-Виновен е Зол. Зол е магьосник- изрече тихо Минда- Как можем да спасим Солел от него?
Ланд се замисли, почеса лявото си ухо и колебливо отговори:
-Нищо не ми хрумва.
Девойката каза:
-Не сте ли учили нещо там за магиите?
-Не- отговори Ланд- Пък и да бяхме, какво ли щях да запомня?
Той пак се замисли. Искаше му се да помогне на Минда. Ланд обожаваше да вижда приятеля си щастлив- а сега не бе такъв.
-Може би ако пием малко Меко кремъче…- смотолеви той. Певицата се усмихна лъчезарно:
-Боговете ще ни помогнат, нали? Хайде довечера да дойдеше до нас за малко. Кажи на нашите, че те уча да пееш. Но не идвай по тъмно, а по-рано. Забраниха ми да съм навън след залез слънце.
Ланд кимна. И той знаеше за внезапното й изчезване. Никой обаче не подозираше, че тя се бе качила на Изотара.
-Аз ще взема Меко кремъче от свещеника. Той ще ни благослови.
Минда му се усмихна сърдечно, огледа се и рече:
-Ще се видим скоро. Пази се!
Всичко стана лесно. Двамата излязоха. Отидоха пред храма. По това време той вече беше затворен. На това място магията на Зол не можеше да го достигне. Дори и той да се приближеше, нямаше опасност за тях.
Вълшебната напитка се пиеше само в изключителни случаи. Билката не се срещаше често. Тя вдъхваше кураж и увереност на тези, които я пиеха. Някои дори виждаха боговете! И въпреки това свещениците забраняваха прекалената й употреба. Някои пиеха повече и полудяваха. Споменаваха, че боговете са им казали такива неща, от които може да ти побелее косата. Магьосниците пиеха от това питие без ограничение те пък твърдяха друго- че не виждат никакви богове, а само се увеличава силата и мощта им. Меко кремъче си оставаше билката на силата, използвана от всички. В свещените книги пишеше, че то е "мост между земята и рая", че "дава всички отговори на всички въпроси", че "доставя неописуемо блаженство". Сега това питие щеше да възвърне силата на Ланд и минда, а може би щеше да им помогне да получат озарение как да победят Зол.
Двамата изпаднаха в състояние на съзерцание. Дори и някой да ги бе видял, щеше да си помисли, че шепнат молитви към храма. Храмът също бе обект на почитание, подобно на красивите и майсторски направени изображения на богове вътре в него. Минда се усещаше така, както на върха Изотара- силата в нея се издигаше; тя бе божествената избраница на всички времена! Ланд затрепера от страхопочитание- така му се отразяваше напитката. Вкусът й бе горчив, но не много. Ланд повтори една молитва двайсет и три пъти.
Светът бе приспан в миг на мълчание, за да избухне във весело ликуване. Чудото стана! Появи се вълшебникът.
-Аз ти казах, че ще се видим пак- каза той на удивената Минда- Знам защо сте тук и вече ви помогнах. Виждам, че вярвате във Висшата сила.
-Да, вярваме- смаяно прошепна Минда, паднала на колене. Ланд си мислеше, че всичко това е от Мекото кремъче, и даже не смееше да мръдне. Беше все още със затворени очи.
-Тя съществува. И боговете съществуват. Този, който не вярва в това, ще бъде много, много нещастен- каза вълшебникът- Солел беше омагьосан от невярващия Зол. Нека Солел бъде свободен!
Той направи някакви движения и пропизнесе нещо тихо, което те не чуха. Минда усети чисто, леко блаженство. Носеше се над земята, краката й докосваха езерни вълни, а русалки я галеха и й говореха…
-Нека Доброто се роди!- произнесе вълшебникът, усмихна се на девойката и изчезна. Тя знаеше, че той ще дойде и ще я спаси! Ланд сега вече отвори очите си и попита:
-Сън ли беше това?!
Минда го погали и се изправи, той- също. Чакаха Солел. И той дойде!
Солел вървеше за поредната среща със Зол, когато почувства световъртеж. Краката му отново се подкосиха.
-Къде отивам?- прошепна той. Беше удивен. Не носеше нищо. Стъмваше се. Не помнеше нищо от последните дни. Сега разбра, че нещо се бе случило с него. Не знаеше точно кой ден е.
Образът на Минда се появи в главата му.
-О, Минда!- прошепна той и сложи ръка на сърцето си. Въздишката му можеше да накара и най-красивата русалка да се изчерви и да се влюби до уши в него.
Нещо го теглеше към храма. Като че ли имаше уговорена среща с някой. Дали не беше с Минда?
Болеше го главата. Солел беше толкова здрав физически, че сега не знаеше какво му става. Просто досега не бе изпитвал главоболие.
Мракът идваше неусетно. Смрачи се по-рано от друг път. Облаци превзеха небето. Сянка покри целия свят.
Солел вървеше към храма, мислейки си за главоболието. Изведнъж сърцето му заприпка, зениците му се разшириха и не можаха да се откъснат от най-прелестната гледка на света- неговата любима! Минда с нейната прекрасна дълга коса и нежни очи!!! До нея беше Ланд. След малко двамата влюбени се прегръщаха щастливи. Солел си беше спомнил за случката край реката, но усещаше, че много обича Минда и е склонен да й прости всичко. Когато радостта попремина, Солел каза:
-Мила моя! Имам чувството, че не съм те виждал цели седмици! Какво ми става?! Защо всичко ми е толкова объркано?
Минда понечи да отговори, но нищо не излезе от устата й. Ланд също замълча.
-Обичам те, небесна красавице!- защепна нежно Солел, прекарвайки пръсти през косите й- Искам да бъда с теб през целия си живот! Обичам те много!
-И аз те обичам, Солел- притисна се към гърдите му Минда- Нямаш си представа какво бих направила за теб!
Ланд си подсвиркваше, тактично отдалечавайки се от тях.
-Минда!- падна на колене Солел и сложи малката й изящна длан в своята- Омъжи се за мен! Нека забравим всичко лошо!
-Значи ти…помниш? -затрепера гласът на момичето.
-Помня! Но знам, че искам да съм с теб! Нека любовта ми намери щастливия си пристан за цял живот! Никога човек няма да обича толкова, колкото аз те обичам!
Минда се изчерви. Лицето й разцъфтя. Никога земна жена не е била толкова красива.гласът й, мек и дълбок, произнесе:
-И аз искам да съм с теб! Завинаги!
Двамата се разплакаха от вълнение. След малко Солел рече:
-Още утре да отидем при свещеника! Нищо друго не ме интересува!
Той видя плочката на шията й:
-Какво е това?!
Минда се канеше да му обясни, но не можа. Появи се Зол. Той бе разбра какво става- знеше, че мисията му е на път да пропадне. Зол бе роден единствено, за да провали тази чудна любов. Това беше мсисълът на неговия живот. Магьосникът смяташе, че всичко е в негови ръце, но не беше така. За пръв път в живпта му омраза изкриви лицето му. Той не можеше да си намери място от злоба и веднага потегли към храма. Знаеше, че те са там. Зол се чудеше какво става с него. Напоследък не помнеше какво е правил в някои моменти от живота си, бързо забравяше. Смяташе, че Минда му е направила някаква магия. Зол трябваше да вземе плочката с името на бъдещия бог, без никой да я прочете, и да бяга надалеч с нея, да се хвърли с нея в някоя пропаст. Детето щеше да се роди, но нямаше да стане бог. Иначе спокойният и безразличен Зол не приличаше на себе си, когато се изправи пред тримата приятели. Веднага забеляза скъпоценния предмет и бързо се приближи към тях. Солел усещаше, че този човек не изпитва благосклонност към него. Той не помнеше нищо от времето, след като видя заедно Минда и Солел. В очите на Зол имаше мълнии. Той изкрещя:
-Подчинете ми се веднага! Ще ви съсипя без пощада!
Минда прегърна Солел и захлупи очите си с длан. Обхвана я силен страх, който вцепени и мислите, и движенията й.
Младият магьосник беше като луд. Той тропаше с крак и продължаваше да вика, без да се страхува, че ще доведе тук цялото село:
-Дайте плочката! Само тогава няма да ви отнема живота!
Всички сили на Нощта слизаха при него и увеличаваха енергията му. Той се чувстваше по-мощен от тримата пред себе си.
-Вземи си я сам!- зивика му Ланд и се изплези. Той не знаеше каква е тази плочка, но разбра, че е важна за двамата влюбени.
-Ти мълчи, глупако!- отговори му Зол- Сами сте си виновни! Ще ви смажа!
Ланд се обиди жестоко от тези думи. Някой приятел като Солел можеше да го нарече така, но този…!
Зол вдигна жезъла си. Мълниите се пренесоха от очите му в небето. Мощен гръм изплаши хора и животни. Небето стана огненочервено и цялото засия. Мракът изчезна, но не беше ден. Всички излязоха от къщите си и се втурнаха към храма, за да потърсят спасение от природния катаклизъм. Храмът беше последното убежище от злини и бедствия. Над изотара избухна пламък. Старият вулкан се бе събудил. Земята се разтърси. Никой не знаеше какво става, но всички бягаха.
И Зол атакува. Липсваше му опит, за да използва по-силни магии. Превърна се в три демона- един мъжки и два женски. Минда и Солел така бяха замръзнали на местата си, че не можеха да стигнат до преддверието на храма. А той бе само на дест крачки от тях! Мъжкият дух бързо стигна до Минда. Тя усети пак онова очарование…Сърцето й говореше, че това е грях, но тя не можеше да се спаси…Минда щеше да се хвърли в прегръдките на красивия и силен мъж, появил се пред нея! Солел не можеше да й помогне- женският дух го бе накарал да се вцепени. Мисълта му изчезна, той не осъзнаваше къде се намира и какво трябва да направи. Тази жена бе по-красива и от най-красивата русалка…Той забрави и Минда, и целият свят около себе си. Не разбираше, че това е илюзия, по-неистинска дори от сън. Само Ланд не се предаваше. Другият женски демон се опита да го замае. Ланд се дърпаше назад. Той погледна към Минда и с много бавно движение- като че ли векове минаха- издърпа плочката, късайки връвта. Девойката не усети нищо, защото съзнанието й беше цялото изпълнено с привлекателната гледка пред нея. Зол увеличи енергията си в демона, нападнал Ланд. Жената пред Ланд го призоваваше към себе си, наричаше го приказен красавец, въздишаше сладостно. Ланд престана да се ориентира- и той бе изгубил представа за външния свят. Все пак стискаше здраво плочата, знаейки, че не бива да я пуска. Жената искаше да го превземе, но не успя! Чистото сърце на Ланд не я пускаше. Изкушението не можеше да му подейства! Ланд не чувстваше никакво желание. Детската невинност победи демоничността. Дверите на храма се отвориха сами, а Ланд влетя вътре и се хвърли пред статуите на боговете. Плочката бе спасена!
Зол подивя и извика:
-Нека всичко изгори! Всички ще загинете! Всички!!!
Трите демона се събраха отново в Зол. Той направи Заклинанието на силата. Лавата потече бързо в двете посоки. Манастирът от другата страна Изотара бе потопен в нея, никой не оцеля. Хората разбраха какво ги чака. Лавата идваше!
Ланд не виждаше изригналия вулкан. Той само стоеше и стискаше чудодейната плочка.
Солел и Минда влязоха вътре. Вече идваха на себе си. Прегърнаха се и се погледнаха в очите.
-Гълъбчета, аз ли ще ви спасявам всеки път- каза Ланд бавно, опитвайки се да прикрие вълнението си.
-Трябваше повече да ти подсказвам в училище- рече Солел- Ти доказа, че си истински приятел. Не знам каква е тази плоча, но сигурно е важна, щом Зол така е побеснял…
Бедствието наближаваше бързо. Малкото население на селото се събра в храма, който бе достатъчно широк. Тримата приятели удивени разбраха какво се е случило с Изотара.
Мощна молитва образува магическа защитна стена около храма. Лавата потече силно и бързо, нищо не можеше да я спре. Всички околни села бяха пометени. Но хората се спасиха. Стояха в храмовете си с часове. И това ги спаси. Дали Висшата сила не бе доказала веднъж завинаги съществуването си?
Почти цялото имущество бе унищожено. Всичко трябваше да почне наново.
Зол! Зол бе виновен за това бедствие! Потърсиха го, но той бе изчезнал. Дали не го беше погълнала лавата? Нощта не би го изоставила ей така.
Бедствието събра хората заедно. Те не се караха, не си завиждаха, не се убиваха. Не знаеха обаче как ще живеят вече.
Солел шепнеше на Минда:
-Обичам те! С теб ще отида навсякъде!
Тя не му бе обяснила за пророчеството на Лейла. Не му бе казала и защо й е плочката. Той обаче прочете надписа на нея и разбра, че това е име на бог. Минда само се усмихваше, без да казва нищо. Докато другите страдаха, усмивката й грееше и изгонваше болката.
-Нека се оженим и избягаме в града!- каза Солел.
Семействата се бяха разположили в сламени колиби, които успяха да направят бързо, с много старание. Солел и Минда вече не се страхуваха, че някой ще им натяква нещо за отношенията им, въпреки че навсякъде около тях имаше хора.
Арфата на Минда бе изгубена завинаги. Момичето обаче искаше да пее пред виски, за да им вдъхне надежда, и изпя най-хубавата си песен:
-Не тъгувай, не тъгувай,
пътниче със мрачен поглед.
Пристанът ти е далеч,
корабът ти е потънал…
Спри се ти и виж ме:
аз русалка съм чутовна.
Погали ме, обикни ме,
ще ти дам упоя сладка.
Ще извадя твоя кораб,
строен, бляскав пак ще го направя,
с него ти ще отпътуваш,
няма нивга аз да те оставя.
И там далече, на земята,
мисли ме и ме благославяй,
защото аз богиня тайнствена съм
НА СЪДБАТА.

Хората се въодушевиха от хубавата песен. Надеждата им се възроди. Чудото щеше да се случи! Ясновидките предсказваха хубави дни. Най-странното бе, че непрекъснато сочеха към Минда. Скоро всички разбраха, че над нея бди провидението. Разнесоха се шепоти: Минда е богиня, Солел е бог, злото ги преследва с жар и лава, но те ще се спасят и ще направят всички много богати.
Златният косъм се намираше в обувките на Минда. Тя въобще не мислеше, че той пак ще й послужи. През нощта дочу тих глас- Лейла я викаше при себе си. Красавицата внимателно стана. Премеждиљта я бяха направили още по-прелестна- млада, обаятелна, лъчезарна. След като се върна от Изотара, много момци я забелязаха, но смаяни от нейната хубост, не се решаваха да поискат ръката й. Каква ли щеше да бъде на двайсет! Минда успя да заобиколи спящите по земята и стигна до Лейла. Двете се прегърнаха, а Лейла я целуна по бузата:
-Браво, момичето ми! Знаех, че ще успееш!
-Кажи ми какво предстои сега, моля те!- погледна я умолително девойката. Тя вярваше безкрайно много на Лейла. По-младите ясновидки бяха твърде безразлични към човека, с когото говореха. Това не се отнасяше за съпреживяващата всичко Лейла. Тя имаше сърце, а не само дарба. Тя чувстваше всяка съдба като своя.
-Сега...косъмът отново ще ти помогне. И на цялото село.
-Как?- попита момичето. Двете си шепнеха, за да не събудят другите наоколо.
-Просто го хвърли на полето. И кажи тази молитва три пъти.
Лейла й каза думите. Минда ги запомни лесно, като че ли бяха песен.
-А после?
-После...ще видиш- усмихна се жената. Въпреки бедата тя сияеше, защото знаеше, че всичко е за добро- Искам само да знаеш, че до следващото пълнолуние не трябва да бъдеш като жена с любимия си. Такава е повелята.
Минда я загледа с учудване.
-Ще изчакате дотогава- каза Лейла- Така трябва.
-А Зол? Той ще ни преследва ли? И къде изобщо е той?- попита притеснено момичето. Страхът все още бе в сърцето на Минда. Вече знаеше що за човек е Зол.
-Зол...ще го видиш пак. Дори два пъти- пак се усмихна Лейла- Образът му все ми се губи...Не мога да го уловя. Само отделни неща научавам. Но това, че пак ще го видиш, е сигурно.
Тя замълча и добави, след като намери подходящи думи:
-Като че ли той няма само една съдба...
Само тя си знаеше какво иска да каже.
Всичко стана така, както беше написано в книгата на съдбата. Минда направи ритуала. На сутринта се разнесоха радостни викове. Хора носеха шепи злато и го хвърляха на земята.
-Злато! Злато! Вижте, стана чудо!
Някои за пръв път виждаха скъпия метал. Сега вече лесно щяха да намерят строители и материали за новите си домове. Беше им странно, че златото не е толкова красиво, колкото си мислеха.
Бързо се разнесе слухът, че това е дело на Минда. Всички толкова се радваха, че почти обезумяха- наричаха Минда "кралица", разговаряха с нея, паднали на колене. Накрая Лейла събра хората с разрешението на старейшините и обясни на висок глас, че Минда и Солел ще заченат бога на доброто и всички трябва да пазят тяхната любов. В следващите дни не само това село, но и съседните, чиито жители оцеляха по чудо, започнаха отново да бъдат застроявани. Дойдоха много строители от близки и далечни градове. Селата се строяха постепенно.
Купуваха дори стада с животни. животът щеше да се върне в пълния си разцвет! Най-хубавото бе, че никой не смееше да пипне съкровището на Минда. Хората грешаха, но имаха и много почит към Висшата сила.
Минда и Солел се ожениха. Сватбата беше великолепна. Искаше им се и кралят да присъства, но той можеше да бъде канен само на аристократични женитби- такава бе традицията и тя не можеше да бъде нарушена. Въпреки всичко се чуваше, че те ще получат земя и титли на херцози. Хората отпразнуваха сватбата подобаващо- изпиха реки от вино и изядоха цели стада овце, крави, кози...Свещеникът на селото, разбрал за мисията на влюбените, ги благослови, след което падна на колене и ги помоли за тяхната такава. Те скоро щяха да се пренесат в своя замък, далеч от това село, далеч и от планината Изотара, но близо до морето.
Оставаше един ден до пълнолунието. Двамата живееха в скромна къщурка на един етаж. Влубваха се още по-силно един в друг. Добрият им приятел Ланд получи хубава къща на брега на голямото езеро от другата страна на Изотара, както и достатъчно пари и прислуга, за да бъде обезпечен по-нататъшният му живот.
В този ден Солел отиде за малко у дома, при родителите си. Те не искаха да се местят в замъка. Предстоеше тежка раздяла с тях и той искаше да се наслади на тяхното присъствие до себе си, докато още имаше тази възможност.
Минда бе направила същото, но по пладне. Сега тя остана сама в новата им къща в селото. Това беше неразумно, много неразумно.
Тя се унесе. Спеше й се. След многото събития в последно време най-после можеше да си почине. Това обаче не продължи дълго. Лек вятър я събуди. Косата й се разпиля на възглавницата. Очите й се отвориха и се взряха в неочаквания гост.
-Зол!- прошепна тя изплашено. Помисли си, че сънува и потърка очите си. Май не беше сън! Тя се опитваше да не мисли за Зол и почти го бе забравила. Сега всичките й лоши спомени се върнаха!
Той бе дошъл да я убие. Държеше нож в дясната си ръка. Лицето му беше неузнаваемо- бледо, страшно, със сенки под очите, с кървави белези по бузите...Той се приближи към нея. Минда нямаше сили да извика за помощ, а това би я спасило, защото се чуваха гласове отвън. Зол се спря и я погледна. Девойката се предпази с ръце и се сви до стената.
Пламъкът на свещта, запалена от Солел при тръгването му, се засили- той бе устоял на подухването. Лицето й беше осветено, но дланите й го скриваха наполовина. Зол се вгледа в очите й- дори страхът ги правеше красиви! От тях се стичаха сълзи, много, истински и горчиви сълзи. Минда очакваше края си.
Зол дочу тихото й хлипане. Ръката му се разтрепера.
-Не знам, Минда!- изведнъж простена той, сякаш някой го бе попитал нещо- Не знам какво ми става!
Ножът иззвънтя. Вече лежеше на пода. Зол не смееше да мръдне.
-Минда!
Тя остана в същата поза, но хлипането й прерастна в плач на глас.
-Минда, обичам те!
Неговите сълзи придружиха думите му. Зол падна на колене, погледна я умолително и каза тихо:
-Никога не бих те убил! Не знам какво ми става!
Смаяната Минда не можеше да дръпне дланите от лицето си. Плачът й обаче спря.
-Вземи ножа и ме убий! Убий ме!- по-високо заговори той.
Като че ли сега тя го бе омагьосала. Зол не смееше да я докосне, а тя- да проговори.
-Аз си мислех, че ще живея все така, с каменно сърце,- рече той- но постепенно те намразих. Намразих те заради хубостта ти. Заради това, че Солел те имаше. Заради това, че си избраница на съдбата. Аз не знаех какво е това. Мислех, че то е чиста омраза. А сега...
Той замълча. Сълзите вече не се стичаха по лицето му.
-...А сега знам, че те обичам. Ти си единствената, която бих обичал. Толкова е хубаво- ето, казах ти го! Но чак наскоро го разбрах...
Той съзнаваше, че думите му са напълно противоположни на избраното от него учение.
-Аз съм млад, но никога не съм бил обичан. Мился, че дори съм красив, но всичи ме гледат странно. Нима съм виновен, че съм различен? Никога няма да бъда обичан. Аз съм вечно сам.
Минда най-сетне се осмели да каже нещо:
-Затова ли се занимаваш с магия?
-Затова- той хвана ръката й нежно и продължи- Сега разбрах колко съм сам. Разбрах, че не искам да живея вече. Ако има Нощ...нека ме приеме в обятията си. А Животът да дари теб, Солел и всички хора...с много щастие. И по-малко самота.
-Ти вярваш ли във Висшата сила? -скочи тя пламенно- Вярваш ли?
-Вярвам- каза той- Аз ли не знам, че я има. Знам повече от много други умни хора по света.
Очите й го погледнаха състрадателно:
-Какво искаш от мен?
Зол запелтечи. Чак след минутка се успокои и рече:
-Сега исках само да погледам очите ти. И да ти кажа, че те обичам. И че искам да съм като другите. Но никога няма да бъда...
-Защото позволяваш на омразата да те владее- каза тя. Гласът й стана напевен.
-Това е моята природа- отговори той- Знай само, че има богове. Аз го знаех от много малък...
Тя кимна:
-И аз го знаех.
-Да- каза магьсникът мрачно- Но има и Нощ. И Тя ще погълне света!
-А любовта? А песента?- попита тя.
-И те ще потънат в нея- отвърна Зол хладно.
-Не го вярвам- отсече тя бързо- Любовта победи мрака в теб. Ти сам виждаш!
-Аз...- той се изправи, дръпна се към вратата и каза твърдо- Сбогом, Минда. Всички някога ще разберем кое е истината- че Нощта е по-могъща, или пък Висшата сила...а аз...ще те обичам. Сбогом!
-Съжалявам- рече тя. Така свърши разговора им.
Сърцето й принадлежеше на друг. А и Зол бе причинил достатъчно страдания на хората...
И все пак- дали това не бе нов опит да я съблазни?! Точно преди решителното пълнолуние, след което вече любовта й със Солел щеше да създаде едно ново божество? Всичко бе толкова сигурно, приказката завършваше щастливо...а Зол за малко да успее с коварния си план! Можеше ли да му се вярва?! Все едно- тя не се поддаде, но и не постъпи лошо с него. Минда бе порастнала.
А защо тогава той си тръгна така? Защо не я уби? Значи беше съвсем искрен?!
Солел нахълта внезапно, викайки:
-Минда! Минда!
Спря се и се огледа:
-Видя ли го? Той тук ли беше?
-Да- усмихна се тя. Солел видя ножа и го хвана:
-Искал е да те убие? Знаех си!
-Отказа се- каза Минда.
-Какво ? Как?- затрепера гласът на Солел- Как се е отказал?
Той седна до нея. Минда го прегърна- бедничкият, беше пребледнял повече от нея:
-Той се разкая...не знам как така, но още съм жива...
-Висшата сила и боговете те пазят- погали я Солел. Косата й беше мека, а кожата- толкова нежна...
-Обичам те- каза Солел.
-И аз те обичам- отговори Минда. Тя се замисли. Вече нямаше пречки пред тях. Всичко бе толкова хубаво! Сълзи потекоха по румените й бузи.
Той ги видя, но не каза нищо. Двамата бяха преживели много, без да имаха някаква вина...

* * * * * * * * * * *


Събитията следвха с главоломна бързина. Двмата се настаниха в своя замък. Той беше малък, но от кулите гледката му бе зашеметяваща- морските вълни! Намираше се точно на брега на Карелово море, за което само бяха чували, но не можеха да си го представят. И ето го сега пред тях! Солел често гледаше преминаващите кораби. Детската му мечта да стане моряк или свещеник нямаше да се осъществи. Бурните морета удавяха много хора, приемаха на дъното си много кораби. Детето трябваше да има и баща, и майка, и да живее на безопасно и сигурно място. Минда толкова се радваше, че ще става майка! Тя изпълни всички указания, които Лейла й даде. Солел разчете знаците по плочката. Името на бога на доброто бе...Висша сила! Дали случайно или не, но то съвпадаше с върховния им бог. То щеше да се роди в суровата зима, но на топло и в обкръжението на много хора. Никога нямаше да го мразят, никога нямаше да му направят нещо лошо. Прислужниците обикнаха Минда и Солел заради тяхното добросърдечие и щедростта им. Те не оствяха селяните от околността да страдат под тегобите на непоносими данъци или на разездите на разбойнически отряди. Селяните ги благолсвяха. Минда пееше понякога пред хора и те всички се влюбиха в гласа й. Веднъж я чу дори принцът, настоящият престолонаследник, облечен като търговец. Той бе зашеметен от тази красива девойка, но не можеше да има сърцето й и изпадна в тихо отчаяние. Един път я посети в замъка и на тръгване с няколко думи й изрази чувствата си. Руменина заля бузите на Минда! Тя се чувстваше приятно, но само толкова. За нея никой не можеше да замени Солел. Вярно, Солел беше обикновен принц- дори и вече да бе херцог-, но никой друг нямаше да я обича така! Минда обеща да посвети на принца песен, и удържа обещанието си. Песента направи принца популярен и обичан- щом Минда пееше за него, значи той беше прекрасен човек. Той по-късно се ожени за принцеса от друго кралство и забрави болката.
Солел беше толкова влюбен в Минда, че започна да пише...приказки! неговите приказаки бяха интересни и бързо завладяваха въображението. Само в една от тях присъстваше лош магьосник, който в края на приказката изчезна завинаги, за да възтържествува доброто. Минда ги харесваше много и го вдъхновяваше с арфата си. Прислужниците се научиха да пишат и четат, а после научиха и своите семейства.
Топлите вечери край камината в първите дни на зимата бяха прекрасни! Навън хвърчеше сняг, небето беше покрито с облаци, а камината гореше. Вгледана в пламъците, големи и подскачащи, Минда се замисли. Солел беше излязъл на разходка с кон из имението и сега тя стоеше сама. Мислеше за вълшебника, който я бе спасил поне два пъти, или поне тя смяташе, че са толкова. Изведнъж въздухът около нея затрептя, и ето- самият вълшебник се появи! Той се усмихна:
-Мила Минда, скоро ти предстои да родиш висшата сила. Колко жени биха ти завиждали! А след време ще си мислят, че ти си измислица, че никога не си живяла на земята...Всичко е прекрасно, нали?
Девойката стана, приближи се до него и му целуна ръка:
-Моите почитания, вълшебнико! Как да изразя радостта си от твоето присъствие?
Той седна на брачното легло и поглади брадата си:
-Хм...един хубав бой със снежни топки не би ми навредил...
-С удоволствие- рече тя- Но ме е страх, че ще се разболея. Студено е!
-Може по-късно- каза гостенинът и помълча малко.
-Я ми кажи нещо, вълшебнико, спасителю мой!- каза тя топло. В очите й имаше любопитство.
-Питай.
-Искам да знам...защо детето ми ще се нарича точно така?!
Той се засмя и пак поглади брадата си:
-Защото то е Висшата сила. Тя още не е родена. Това е демият бог. Боговете са шест. Те чакат седмия!
Сега Минда разбра всичко. Беше изумена:
-И всички вярващи смятат, че има Висша сила? А ако тя не се роди?!
-Тя е по-реална и от мен, и от теб, и от всички. Тя е извън времето- каза вълшебникът- Не може да не се роди- винаги ще намери начин. Висшата сила управлява света.
-Не разбирам!- промълви Минда.
-Трудно е за разбиране. То може само да се почувства. То е нещо като красотата на морето.Нима можеш да я обясниш на някого?
Минда поклати глава отрицателно.
-Тепърва предстои златният век на нашата вяра. Твоето дете ще напише книга, която ще научи хората как да живеят щастливо. После ще отиде до върха на Изотара, където по небесна стълба ще се качи при другите богове.
-А аз...и Солел- гласът й потрепери- Ще умрем ли? Ще ни сполети ли смърт?
Вълшебникът заговори сериозно и спокойно:
-Смъртта е участта на човешкия род. Но след нея има и друг живот. За всички има нов живот. Това е същността на вярата ни. Аз го знам, а ти го вярваш. Но знай: наистина е така!
Тя го погледна с възхищение. Вълшебниците бяха на почит дори сред свещениците. Те бяха полубожества, мост към небето. А този бе много по-велик от всички на света. И тя го усети.
-А там ще видим ли боговете? И моят...син?
-Добрите ще ги видят- рече той- А недобрите няма да ги видят.
-А с другите какво ще стане? С недобрите?
-Много питаш, мила Минда- усмихна се вълшебникът- За всеки има място под слънцето. Ще имат възможност да се поправят. И всички ще станат добри!
-Нима? Нима ще станат?! Дори и злите магьосници?- каза тя нервно.спомни си за Зол. Челото на вълшебника се набръчка:
-Да, дори и те. Но първо ще преминат през Кладенците на Нощта, за да се прчистят. Те си мислят, че само тези кладенци съществуват отвъд, но грешат. Кладенците само пречистват. Затова е създадена Нощта.
-Защо въобще е трябвало да бъдат създавани?
-Защото злото съществува, а то трябва да се пречиства. И някога...ще изчезне напълно!
Женското любопитство, но и искреното състрадание подтикваха Минда да задава тези въпроси.
-Аз вярвам, че ще се пречистят. А за другото...не знам със сигурност- каза той и я погледна умилително. Сега той й целуна ръка и каза изненадващо:
-Сбогом, хубавице. Повече няма да се видим. Бъди щастлива.
-Никога?!- попита тя невярващо.
-Никога- потвърди гостът, усмихна й се за последно и излезе сам. Минда искаше да го попита още нещо- какво щеше да се случи със Зол- но не успя. Или пък не пожела? Страхуваше се, че Зол ще загине завинаги в пламъците...Обхвана я огромно състрадание към него.
Минда се вгледа пак в пламъците. Стана й още по-топло и спокойно.
Солел изпитваше в същото време чувството, че вижда Зол да се отдалечава на кон. Конникът бе с висок ръст; той беше с черна шапка и мантия. Отдалечаваше се от двореца. Някой друг на мястото на Солел би заревнувал, но не и той, който имаше пълно доверие на Минда. Прииска му се да подгони конника- ако беше наистина Зол, щеше да го покани да се дуелират с мечове! Разумът надделя над любопитството - конникът се отдалечаваше с дяволска бързина, понеже минаваше по съвсем друг път.
-Странно!- пропмърмори младият херцог, усещайки, че това вече му се е случвало. Този път сдържа страстите си и влезе при любимата си спокойно. Слугите бяха видели човек, изцяло облечен в бяло. Сети се, че е вълшебникът- Минда разказваше често за него. Завари я пред камината.
-Любима моя!- той я прегърна и целуна пламенно.
-Знаеш ли кой беше тук преди малко?- попита го тя лъчезарно, изпълнена с бодрост от неочакваната среща преди малко.
-Казаха ми. Минда, не исках да ти казвам, но...докато идвах насам, видях един друг стар приятел, макар и отдалеч...Мисля, че беше той...
Тя го погледна с учудване.
-Зол- обясни Солел- Почти съм сигурен, че беше тпй. Препуснах насам, но слугите ме успокоиха. Не бяха вийдали човек, облечен в черно. Сигурно само се е навъртал. А може да не е бил той.
-Той ми каза сбогом...-замисли се Минда.
-Нима би му повярвала?
Минда не отговори. Мислеше за нещо.
-Странно- прошепна тя. Затвори очите си. Опита се да си спомни нещо.
-Може би не е бил той. След онова, което направи с нашето село...
Умът на Минда не бе по-остър от неговия, но интуицията й подсказа...
-Знам, че е бил той- рече тя бързо. Солел се изправи:
-Знаеш?!
-Да, знам. Лейла ми беше казала, че ще видя вълшебника и Зол. Всъщност е трябвало да видя Зол два пъти- вторият е бил сега.
Солел разбра.
-Затова тя каза, че съдбата му не е една. Той има две съдби! Той е и магьосник, и вълшебник!
Очите на Минда засияха, докато говореше. Тя вече бе спокойна. Най-лошият човек, който бе срещнала, се оказа съвсем различен...
Но кое ли беше по-силно у него?
-Мила- каза младият херцог- Нека боговете му помогнат в борбата срещу Нощта. И нека Вечният огън го пречисти. Повече от това не мога да кажа. Зол е минало, какъвто и да е бил той.
Двамата изживяха един щастлив и весел живот. Тя до последния си миг не загуби красотата и дарбата си, а той- любовта си към нея. Детето израстна сред много хора, които го обичаха и почитаха. То трябваше да напусне семейството си- беше му жал и за многото братчета и сестричета, с които се сдоби- и отиде на изотара. Животът му след това се разказва в легендите, които се появиха по-късно. Докато беше сред хората, Висшата сила донесе много красота, мир и охолство. Животът на всички се промени много. Страданието изченз аот света...
И все пак- не напълно. Хората не бяха безсмъртни. А това им носеше друго страдание. Не знаеха какво има след земния живот. Но вярваха. Вярваха, че наистина има друг живот. Ако не беше чудният бог, родил се от любовта на Солел и Минда, сигурно нямаше толкова да вярват. А може би щяха? Ако този бог беше мразен, обиждан, нараняван от хората, които щяха да го считат за луд или опасен за традициите, ако беше убит- щяха ли хората повече да вярват в него? Щяха, но не толкова, колкото сега.
Добрият приятел Лнд се прояви като изключителен артист и дори започна да пише собствени пиеси. Къщата му на брега на голямото езеро беше продадена, а той пътуваше от кралство на кралство и забавляваше хората с трупата си, благодарение на което се сдоби с голяма известност. Синът му Недор пръв от всички хора изкачи сам изотара и също се прочу, а майка му- Синда- беше най-известната готвачка в кралството, и той си хапваше хубаво...
Съдбата на Зол- Магьосникът и Вълшебникът- беше най-странна. Веднага след като напусна двореца, той отиде на върха на свещената изотара, която някога наблюдаваше в унес, и направи ритуалите на пречистването. Всеки магьосник трябваше да потъне жив в Кладенците на Нощта- и с душата, и с тялото си- и се пречистваше. Магьосниците смятаха, че след това не съществува нищо, но Зол разбра, че не е така. Той попадна в пламъците на Вечния огън. Усети цялото космическо страдание. Болеше, болеше, болеше...Не болеше него, защото това вече не бе той, а бе целият свят, целият пулсиращ от болка свят...Болеше, просто болеше- него го болеше, той болеше, всичко болеше и биваше приковавано от болка, мъчителна болка...Огънят беше навсякъде. Дори и Нощта потъваше в него.
Сияние обзе света. То бе по-силно дори и от Вечния огън. Пламъците изгаснаха за Зол.
Той знаеше, че чудното дете се е родило. Неговото сияние беше неземно и свръхестествено. Позна го.
Отвъд Вечния огън беше Вечната светлина. Нея съзерцаваха всички богове. И всички хора с пречистени души.
Вечната светлина го привлече и остави при себе си завинаги. Тя погали Зол и го заля с нежност.
Той беше спасен.


20.01.- 02.02.2004год.