автор: Marcel

Прелестната Минда чакаше до една върба. Това мило дърво бе видяло много прегръдки, целувки и любовни слова на двамата влюбени. Те го наричаха "нашето дръвче". Сега тя го галеше с нежните си пръсти и му шепнеше:
-Върбичке, кажи ми скоро ли ще дойде той. Толкова искам да го видя…
Започна да си тананика една жизнерадостна мелодия, за да се ободри. Обикновено Солел не закъсняваше. Тя нямаше как да разбере, че той се бе скарал с баща си заради онази жълтица. Точно в този момент те още се караха…Солел избухваше внезапно, колкото и да беше мирен през останалото време. Баща му винаги държеше сметка заради парите. Той заплашваше "мързеливия", за какъвто го смяташе, Солел, че ще даде по-голямата част от земята на по-малкия му брат, който много повече работеше и по-малко задяваше девойките. Двамата се скараха много жестоко. С тази обида в душата си Солел тръгна към мястото на срещата.
Минда въздъхна. Щурчетата наоколо свиреха. Огромна луна надничаше от небето. Захладняваше и тя се сгуши. Дали нещо не се бе случило? В този мрак имаше какви ли не хора, също и пияни…"Дано той да е добре", мислеше си тя. Солел обаче все още не идваше. Някакво шумолене я стресна. Тя се огледа. Един мъж седна край реката, но на разстояние от нея. Сигурно не искаше да я заговаря. Дали беше Солел? Любопитството й я подтикваше да види кой е този човек. Ако не беше Солел, какво правеше тук по това време? Тя тихо пристъпи към мъжа. По профила му го позна- Зол, самотният Зол. Говореха, че е станал магьосник и не ходи на обредите на Висшата сила. Изглеждаше тъжен. Тя бе разговаряла често като дете с него, когато той бе по-весел и разговорлив.
Зол беше затворил очи и държеше с ръце шапката си. Минда се спря и отново се разколеба. Можеше и да си побъбри с него. Можеха да разговарят за Солел. Или пък трябваше да го остави в усамотението му? Знаеше, че подобни хора имат такъв час всеки ден и никой не бива да ги прекъсва. По-безопасно бе да се върне при върбата. А и Зол можеше да издаде тайното им място. Не можеше да му има пълно доверие.
Минда също затвори очи. Усети нежно омайващо ухание. Нечии пръсти я докоснаха. Тя отвори очи, но нямаше никой до нея. Спря погледа си върху Зол. Той беше самотен. А освен това красив, чаровен. Не можеше ли тя да превземе сърцето му? Забрави за Солел, той сега просто не съществуваше. Мощно желание я изпрати при Зол. Минда седна до него и го погали. Той отвори очите си и я загледа втренчено. Тя спонтанно го целуна. Желанието й стана още по-силно и неудържимо…
Солел беше учуден, че няма никой при върбата- любимата му винаги го изчакваше. Дочу някакви възгласи- от птица, или пък женски?! Той се вслуша. Женски глас! Тръгна по посока на гласа нагоре по реката. Видя две фигури, вплетени една в друга. Спря се. Нима виждаше добре? Може би беше от тъмнината, която се бе спуснала? Потърка очите си. И все пак…това бе Минда!!! Краката му се подкосиха и той се облегна на едно дърво.
Причерняването му мина бързо. Младежът се съвзе и погледна към двойката. Разпозна и Зол. Не можеше да повярва на очите си! Тази сцена сигурно нямаше да забрави до края на живота си…Но Солел продължи да ги гледа, сякаш изпитваше удоволствие от това. Изведнъж се обърна и се затича. Клоните го удряха безмилостно, препъваше се, падаше, задъхваше се, но все тичаше и тичаше. Колкото се може по-далеч от отва място! Ах, само да можеше да отиде в някой град или в друга страна…Никаква Минда повече! Тя го беше предала, и сега животът му трябваше да се промени.
Мислейки, че вече е на огромно разстояние от селото, той изкачи един скалист хълм. Откри там малка пещера, където да пренощува. Установи се вътре. Знаеше, че няма да заспи, но не заради страх от хищните животни, а от отчаяние. Светът не бе щастливо място за живеене. Искаше му се Висшата сила да му помогне. Молеше се силно и отчаяно. Не знаеше накъде да продължи пътя си, и искаше знак, който да го насочи, който да го накара да осмисли случилото се. След това започна да мисли. Мислите връхлетяха върху му като падащи камъни. Той се чувстваше притиснат от тях. Желаеше да заспи, но мислите не го позволяваха. Толкова обичаше Минда, а тя…Как беше възможно- най-прекрасното същество на света…?! А Зол- този глупак, този негодник с дяволски чар…Може би трябваше да го убие. Ако само го видеше по-скоро, щеше да му види сметката. А нека после да го осъдят на смърт- какво значение имаше това! Тази мисъл го успокои. Реши да се върне в селото и да убие Зол. А Минда…да прави каквото си ще.
Сега вече успя да заспи, точно преди изгрева. Сънува кошмари- демони го преследваха, един лъв полетя и се озова в някаква крепост, която събори с рева си…накрая сънува и Минда, чиито очи зловещо горяха в мрака- това не беше тя…Той се разплака и я целуна, а тя мигом изчезна. О, Минда…
* * * * * * * * * * * *
Солел беше решил да си отмъсти хладнокръвно и предпазливо. Щеше после да избяга някъде много надалеч. Дали Зол можеше да чете мисли? Нищо. А и той бе млад, едва ли вече се бе научил на всичко. Зол живееше ве дна малка къща, където още от дете за него се грижеше една жена. Това го бе направило много самостоятелен.
Солел издебна момента,когато бабата беше излязла от къщата, и влезе. Зол четеше някаква книга и се усмихваше мрачно. На сламената му постеля бяха разхвърляни пергаменти. Двамата живееха бедно, но на Зол му правеше чест, че никога не се оплакваше и не просеше. Солел извади полека ножа си. Зол изглеждаше беззащитен, а и физически слаб. Нямаше спасение за него!
Само че той се спаси. Зол просто погледна другаря си, след като стана и захвърли книгата.
-Нима ме мразиш, Солел?
-Аз…- заговореният се разтрепера. Ножът падна.
-А нима не видя, че твоята любима ме съблазни?
Това вече бе много силен удар. Бедният Солел се свлече не колене и загледа умоляващо. Зол също коленичи:
-Тя те предаде. И с други е била, не само с мен. Слушай ме. Аз съм ти приятел.
Това той повтори шест пъти. Солел не можа да гъкне. Не беше на себе си. Чувстваше се слаб, но изведнъж го завладя очарованието на Зол.
-Ти не обичаш Минда- повтори му Зол още шест пъти. Той умееше да омагьосва с погледи и думи.
Солел вече беше напълно завладян и омагьосан. Това можеше да промени съдбата му. Най-сетне той проговори:
-тя ме предаде.
-Тя никога не те е обичала- каза тихо Зол.
Солел въздъхна огорчено.
-Седни, седни- каза му Зол- неудобно е вкъщи, но толкова са ни възможностите- той посочи книгата- тук пише за религията и за магията. И знаеш ли какво- пише, че твоята религия е измислица.
Солел помълча. Стана му любопитно.
-Аз не знам нищо за магията. Разкажи ми.
Зол се загледа в една точка на пода и заговори:
-Някога имало двама братя близнаци. Те пораснали бързо, по-бързо от връстниците си. Единият бил често пренебрегван- по-слаб, по-мълчалив, по-съзерцателен. Другият получил голяма част от бащиното си наследство…
Зол замълча. Очите му блеснаха и той продължи:
-И така, слабият не знаел къде му е мястото в живота. Бил подиграван и присмиван. Брат му го мразел заради неговия могъщ ум. А имало и друга причина- той забелязал, че брат му не почита религиозните обреди. Така продължавало от дълги години…Слабият, немощният, имал магически способности, но не го проумявал. Веднъж му се удало да се спаси чрез тях- открил отрова в храната си, без да я вкусва. Решил да заживее в една пещера. Там правел чудеса, на които свещениците били неспосбни. Получил видение за небесните селения- там нямало никакви богове, но имало място за хора, овладели магията. Видял там хора с неговите способности, и разбрал: само те могат да отидата на небето. За другите със смъртта животът свършва…Целият свят разбрал за чудесата му. Брат му отишъл с меч, за да го убие…
-Защо?
-Защото му завидял. И…
-И какво?- попита Солел.
-И го убил. Но учениците му останали живи. Магията имала своите поклонници. Другите- добрите- искали да ги унищожат, но не успяли. И ето, сега сме тук и сме живи!
Зол произнесе последните думи с див ентусиазъм. Дишането му се беше учестило. Той все пак наложи контрол над тялото си и каза вече по-спокойно, но със затворено очи:
-Нека Нощта завладее света и Денят престане да го погубва със своята светлина.
Солел чу тези думи и се замисли. Дали светът бе наистина щастлив и добър? Последните събития го караха да смята, че се е лъгал. И през ум не му минаваше мисълта, че тоталното отчаяние, което го бе обзело, бе нарочно предизвикано от Зол. Солел вече беше омагьосан. Зол се превръщаше в негов бог.
-Всеки ден си устройвам час за отчаяние- заговори пак Зол- Така слабостта ми изтича и силата ми се възвръща. Освен това изпитвам удоволствие, огромно, всеобемащо. Когато е обвит в мрак, светът е най-красив. Искаш ли да опитаме заедно?
Солел не можеше да възрази:
-Нека опитаме.
-Да. Само ми дай това от джоба си- рече Зол тихо и извади сам косъмчето от Еднорога. Остави го на дъската, която служеше като писалище. Той нито светна, нито полетя. Като че ли беше съвсем обикновен. Но Зол знаеше, че не е.
В стаята нахлу мрак. Навън засвистя вятър. А беше средата на деня! Солел усети страхопочитание.
-Затвори си очите- извика Зол и приятелят му се подчини. Ако не го беше направил, щеше да ослепее. Обхвана го чувството, че тъгува заедно с целия свят. Необикновено страдание го обхвана. Виждаше образи, изкривени от болка, отчаяни, със сълзи на очи; бойни полета с жестоко посечени хора; океани с бушуващи бури и потъващи кораби. Солел тихо стенеше:
-Не, не, не!
Тези видения влизаха под кожата му. Болеше го. Почувства цялото космическо страдание. Нима светът бе толкова страдащ? И какво оставаше тогава след смъртта? Може би- нищо, пълна безчувственост, безразличие? Или там беше Небето, изпълнено с блаженство, но само за тези, които бяха стигнали до истината- а тя бе или на свещениците, или на магията! Но ясно бе, че боговете не съществуваха, а дори и да ги имаше, те също страдаха жестоко, а тогава какви богове биха били те- по-скоро хора, случайно излетели и още по-случайно загубили своята човешкост. Магията обхващаше всичко- и отчаянието, и насладата, и ги сливаше в едно цяло, и то завинаги. Може би това беше истината?
Зол изговори пак някакво заклинание на неразбираем език. Солел започна да се успокоява. Мрачните образи изчезнаха. Пред него засияха хиляди слънца, луни, дъги. Той полетя към тях. Докосна ги. Болката я нямаше вече. Но слънцата потъмняха. Светлината полека се изпаряваше. Мек и ароматен мрак завзе ума му. Това бе пълното спокойствие. Светът не беше същият.
Дотолкова опиянен, момъкът не съзнаваше какво става. Помисли си, че е в рая, но там нямаше ангели и богове. Бе разбрал, че това е истината за света. Всичко беше се родило в Нощта и съществуваше само в нея. А магията показваше, че няма ред, че няма нищо истинско, нищо, на което да се опре човек. Магьосниците искаха светът изцяло да се потопи в Нощта. Тогава Нощта щеше да ги дари с блаженството- пълното безчувствие. А свещениците им пречеха. Вярата във Висшата сила също пречеше. Тя бе най-мощната магия. Тя бе най-голямото препятствие.
Солел отвори очи. Всичко бе както преди- без тъмнина и вятър. Зол все още не си отваряше очите.
-Със заклинанията си ние превръщаме илюзиите в прах- каза той- Илюзиите- това е щастието, това е обичта, това е дори състраданието. Това са безсмислени неща, които само спират потъването ни в Нощта, нашата всеобща майка. Тя е красива. Тя е истината. Само тя ще остане накрая. Останалото е измама.
Двамата помълчаха. Солел беше обладан от нечовешка енергия. Помисли си, че ако отиде на полето, ще работи цяла седмица без прекъсване.
-Не бива да се обвързваш с никое същество- Не обичай. Бъди сам и се усамотявай по-често. Така магията ще те обхване целият. На нея никой не се учи. Тя сама идва при теб.
Солел не можеше да се противопостави. Зол бе по-умен, а освен това му въздействаше силно. Не се и запита дали и това не е измама.
Двамата излязоха пред къщурката. Минаваше един каруцар. Той видя Зол и направи обреда на очистването. Магьосникът се засмя:
-И си мисли, че това ще му помогне…От магията никой не може да се спаси. Тя е навсякъде и вовеки.
Някой тичаше зад тях. Те се обърнаха. Идваше Минда!
-Солел! Солел!- извика тя и се опита да се хвърли на шията му. Той веднага я отблъсна. Зол пък гледаше в друга посока.
-Моля те, Солел, чуй ме! Знам, че си ни видял!
Тя хвърли пълен с омраза поглед към облечения в черно човек:
-Той ме омагьоса! Аз бях друга! Това там не бях аз!
-Значи дори си ме видяла?!- кръвта на Солел кипна- Как си могла да го направиш!
-Той ми каза, че те е видял, но после! Едвам тогава се опомних!
Солел не я гледаше.
-Изслушай ме!!!- изстена Минда. Сълзите заляха хубавото й лице.
-Аз не те обичам- проговори бавно Солел- върви където искаш. Ще стана магьосник.
Минда много се учуди. Плачът й спря. Лицето й обаче бе съвсем бледо.
-Солел, не го ли мразиш?! Той е виновен за всичко! Той ме прелъсти с магия!
-Нима не ти си отишла първа при него?- мрачно каза Солел и се дръпна още по-далече от нея.
-Ти ме прелъсти, Минда. Това е истината- каза Зол- Аз нямам подобни желания. Не се занимавам с жени.
-Солел! Солел!- извика пак тя. Безумно отчаяние заля сърцето й. Тя не знаеше какво се е случило преди малко- посвещаването на Солел в най-важния магьоснически ритуал. Очите й помръкнаха. Тя отново се разплака, без да проговаря. Разбра, че нищо няма да й помогне.
Минда внезапно реши да отиде в гората и да запее. Тя побягна възможно най-далеч от тази злокобна къща. Думите "аз не те обичам" не й даваха мира. Те само кънтяха, кънтяха ужасно в ушите й…
Ах, само да се появеше някой горски дух, тя щеше да го помоли да я отведе далеч от хората, така че вече да не се върне никога повече! Но горските духове не се показваха пред хора.
Въпреки че беше без арфа, Минда запя много красиво, така че всички горски птици и животни я загледаха омаяни:
-Съдбата ми е клета,
омраза ме изгаря…
Далеч от хорски плач,
далеч от хорска скръб
аз искам да побягна…
Съдбата ми е клета,
зимата упойва ме
и ме приспива…
Светът е стар и блед,
не бива да живея в него-
нека ме захвърли в кладенеца сив,
завинаги в покой да спя…
Душица ангелска,
спаси ме,
недей бъди далеч сега!
Съдбата ми- защо е клета?
Подай ми твоите криле
и с песен ангелска ще полетя!


Една сърна се приближи лекичко до нея. В очите й имаше сълзи. Тя постоя кротко. Минда я погали и отново се разплака. "Горко ми!"- мислеше си тя- "Само песента няма да ме спаси…Не искам да живея повече.защо не мога да заспя завинаги- спокойно и неусетно…"Този Зол! Омагьоса първо нея, а сега и любимия й! Нима Солел нищо не разбираше? Нищо ли не можеше да го събуди от съня му? Дори и нейната любов ли не можеше?!
-Може- каза една не млада, но не и стара женас билки в кошницата си. Тя се бе появила ненадейно. Освен това…четеше мисли.
-О, Лейла!- прегърна я Минда. Лейла сега й се струваше по-близка от всякога. И знаеше, че тя я обича.
-Момичето ми, не плачи- успокои я ясновидката. Тя изчака Минда да спре да плаче, и каза:
-Знам какво е станало.
Минда я погледна с уплаха. Цялата трепереше- ами ако Лейла й кажеше нещо лошо?
Лейла се усмихна лъчезарно:
-Всичко ще се оправи. Това е изпитание.
Минда не се осмели да каже нищо.
-Ти и Солел сте родени един за друг- продължи Лейла- Висшата сила ви закриля.
-Но тогава…защо?!- попита смаяно Минда. Двете седнаха на тревата. Животните бяха изчезнали.
-Аз те повиках тук, Минда, и ти дойде. В селото Зол щеше да ни види. Неговото око е мощно, но чак тук не може да проникне, а и аз му преча.
-Аха, Зол. Той е виновен за всичко, нали?
Небето започна да потъмнява. Щеше да вали.
Минда се досещаше, че ще чуе нещо, което ще я удиви, а може би и изплаши. Сърчицето й се сви. Очите й бързо запремигаха, докато слушаше ясновидката:
-Зол е много особен човек…Той е не само магьосник, но и нещо друго. И все пак не мога да проникна в душата му. Като в пелена е.
Лейла не беше като другите гледачки. Тя имаше умни очи и много добро сърце. Казваше истината, но полека и тактично. Винаги казваше, че съдбата не е изцяло предопределена. Дори и човек да я знае, тя може някяк си да се промени. Лейла беше попадала на случаи, когато съдбата се променяше. "Всичко зависи от човека", повтаряше тя и вярваше, че Висшата сила води всички по пътя на съвършенството ( макар и тази идея да беше еретична, защото само Висшата сила бе съвършена, и даже шестте богове и богини имаха недостатъци и бяха непълноценни по отношение на нея). Сега тя искаше да насочи Минда по пътя й, защото съдбата й включваше точно това. Минда сама не би разбрала какво трябва да направи. Тя само усещаше, че Зол нарочно пречи на тяхната любов със Солел. Но защо му бе притрябвало да им пречи? За да направи Солел магьосник ли?
-Съдбата ти е горе-долу ясна, мила- каза й ясновидката, като я погали отново- Ти трябва да бъдеш със Солел. И той трябва да бъде с теб. Иначе нищо няма да стане.
Минда се ококори:
-Какво да стане?!
Изтрещя гръмотевица. Бурята бе наблизо.
-Минда, той сигурно ти е разказвал за шестте богове, нали?
-Да- рече девойката замислено- На щастието, на красотата…- тя се запъна и Лейла й помогна:
-На богатството, на силата, на късмета и на съзерцанието. Това са те. Аз знам, че ги има. Усещала съм ги, те са идвали в сънищата ми…
На учудения поглед на Минда тя отговори:
-Сега не е време да ти разказвам за тях. Знай само, че Висшата сила ще ти помага. Защото ти ще родиш Нейното Дете.
Минда загуби ума и дума. Помисли си, че това е шега, и се засмя.
-Истина е, скъпа дъще- каза Лейла грижовно- ти ще родиш седмия бог- богът на доброто. Тогава много от човешките страдания ще изчезнат. И хората ще станат по-добри. Ти и Солел ще го създадете и ще се грижите за него.
След известно мълчание девойката попита:
-А Зол?
-Зол е пратеник на Нощта. Ако успее да ви раздели, то тогава детето няма да се роди. Може би никога няма да има бог на доброто.
-Висшата сила не е ли бог на доброто?
-Висшата сила създава всичко. Тя подрежда света. Но в нея няма само добро. Затова тя трябва да създаде бог на доброто, който да се грижи за хората и да привнася доброта.
-Защо е избрала нас?
-Не знам. Знам само, че никой не бива да се противопоставя на волята й.
-А каква е съдбата ми?- попита Минда с треперещ глас.
Заваля дъжд, но двете сякаш не го забелязаха.
-Това зависи от теб- каза ясновидката- За да спасиш любовта си, трябва да направиш нещо. А то е нужно и за самото дете.
-Ще направя всичко!- зивика Минда и падна на колене пред Лейла- Кажи ми, господарке, и аз ще го изпълня!
Лейла се усмихна. Хубаво нещо беше младежкият плам! Тя каза нежно:
-Минда, аз пред теб трябва да коленича. И свещениците биха го направили, ако знаеха всичко това. Но само аз го знам. И ще направя всичко, което би ти помогнало.
Лейла въздъхна, а после продължи:
-Минда, изправи се. Сега ще ти кажа най-важното. Отиди в дома на Зол и вземи златния косъм от еднорога. С този косъм си служи, като го потъркаш три пъти, но само в сняг. После си вземи малко храна, за да не ти тежи прекалено много, и тръгни към Изотара. Точно на върха се намира плочката, на която е изписано името на твоето дете. Името е вълшебно и може да го носи само Детето на висшата сила. Ако детето не бъде наречено така, както е написано та, то ще си бъде обикновен човек. Разбираш ли?
Минда кимна. Тя бе чувала за вълшебното действие на някои имена.
-А после се върни и спечели обратно Солел.
Всичко това изглеждаше лесно. Минда дори и не се замисли как ще стигне Изотара, как ще се върне, къде ще отидат двамата със Солел, за да се скрият от Зол.
-А той…откъде ни е познал?- попита мрачно Минда.
-Чрез трите знака- Песента, Косъма и Полета. По време на панаира се случиха три неща и той ги видя- отговори Лейла.
Минда знаеше за Еднорога, но не и че Солел бе взел косъм от него. Ясновидката набързо й обясни всичко. Поройният дъжд ги намокри целите.
-Мила, трябва да се съберете със Солел- каза Лейла- Тогава детето ще е защитено и ще изчакате спокойно, докато се роди. Съберете ли се, нищо не може да попрвечи то да се роди. Това вече е "силна съдба"- няма начин да не се сбъдне. Единствената пречка е, ако престанете да се обичате, след като се съберете с него. Зол ще се опита да ви попречи да се съберете, помни това. Иначе той ще е беззащитен. Ти имаш едно предимство пред него- той си мисли, че е омагьосал Солел завинаги. Само че Зол не е познал- той е слаб и неопитен. Не може да се справи със задачата, възложена му от Нощта. Той не е подходящият човек, който да ви спре. Много е слаб.
Лейла пропусна да каже най-важното. Ако чудното дете не се родеше, тогава страданията щяха да се увеличат и човешкият род да изчезне. Висшата сила не искаше зли същества да населяват това място и щеше…да ги изтреби.
-Всичко това е като в приказка- изрече Минда и въздъхна с прелестния си глас- Една любов, която ще спаси света от страданието…
-Приказките не са само измислици- каза ясновидката, докато двете прегърнати вървяха към селото- Както и думите на гледачките- усмихна се тя.
В селото тя й пожела успех и я целуна по челото. Минда беше щастлива. Отчаянието бе изчезнало. Сега всичко зависеше само от нея.
По-бързо да стигне до Изотара! Възможно най-бързо!