автор: Marcel

Един разказ за любовта и вълшебството...и мъничко за злото.


Солел стоеше до езерото и го наблюдаваше. Хвърляше камъчета. Те образуваха концентрични кръгове. Едни бяха големи, други- малки. Кръговете бяха съвършени като космоса, в който живееха хората.Те замайваха ума и го увличаха. Той се понасяше към далечните стръмнини, за да ги завладее. Неговият ум се върна към спомените от детските години. Колко обичаше Солел да стои край езерото, да гледа птиците! Като много малък дори бе видял русалки- те излязоха на брега, побъбриха си, посмяха се и се върнаха във водата. Той смяташе тогава. А и сега, че те не обичат да се показват пред хора, но понякога даваха признаци на присъствие пред децата. Солел се възхищаваше на света и си мислеше, че е прекрасно да се живее. И сега чувстваше особена тръпка. Беше на осемнайсет години и ентусиазмът изпълваше душата му. Селското училище го сближи с добри другари- някои глупави, но честни, като бедничкият Ланд, винаги задяван от девойките, които обичаха да си правят шеги с него; други- умни, но мрачни, като Зол- той често обиждаше другарите си, смееше се грубо и гледаше с презрение селските момичета. Очите на Зол привличаха техните погледи, но той не удостояваше никоя с внимание. И все пак Зол обясняваше уроците на всички в класа, макар и с досада. В училище учеха за цифри, букви, легенди, дори и малко магия. Тя не се удаваше на всеки. Солел помнеше легендите най-добре, а смятането не му вървеше. Но училището свърши, и скоро трябваше да навлезе в истинския живот. Щеше да се грижи за едно парче земя, което баща му не обещал. А защо да не заминеше някъде в друга страна? Можеше да стане моряк, войник или нещо друго. В малкото село нямаше много възможности пред него. Мечтата му бе отиде в столицата, да види двореца и краля…и да го назначат към личната му стража.какво чудо би било! Целият му живот щеше да бъде прекрасен!
И всичко това можеше да се случи, ако нищо не го свързваше с родното му място. Сърцето му обаче не го пускаше да напусне селото. Една жена го бе омаяла!
"О,Минда!"- помисли си той и погледна към небето- "Ти си най-прекрасното момиче на света! Очите ти изгарят сърцето ми! На гласа ти са подчинени всички мои движения и мисли! Тялото ти се движи плавно и меко като богинята на щастието Демотикон! Когато си далеч от мен, аз стена и въздишам, и желая да дойде следващия ден, и ти отново да си в прегръдките ми! О, любов моя!" Мисълта за нея стопляше душата му. Тя го пленяваше все по-силно с всяка тяхна среща. Минда беше нежна и всеотдайна, и въпреки че не бе посветена в никоя наука, тя го привличаше много, толкова много…той обожаваше пеенето й- Минда имаше арфа и пееше често. Срамуваше се да пее в хана, където мръснишките погледи щяха да я опипват навсякъде. Родителите й сигурно нямаше да я пуснат така лесно при него. Сватбата й щеше да се състои, когато Минда остане последното неомъжено момиче в семейството. Те смятаха да намерят едър и силен мъж за полската работа. Не й го бяха казвали директно, но не одобряваха съвсем Солел. По-голямата й сестра сега чакаше реда си. Ох, защо хората бяха толкова своенравни и странни! Не можеха ли да се съобразят с неговите желания!
Солел се изправи, погледна за сбогуване езероро и тръгна през горичката. Вслуша се в пеенето на птичките, завърнали се през пролетта. Вървеше бавно и спокойно. Вгледа се в едно растение- Меко кремъче. Това беше билка, използвана при някои религиозни обреди. То не се срещаше често. Беше забранено да се къса и използва от обикновени хора. Какво ли бе усещането от изпиването й? Ако го препоръчаше свещеникът, тогава той можеше да стане послушник, и кой знае…Да го научат на някои магии? Не магьоснически, не, в никакъв случай. Образи на магьосници се появиха в съзнанието му. Магьосниците…те бяха странни. Не вярваха във Висшата сила. Отхвърляха състраданието към хората. Имаше свдения, че инвокират демони и…пият човешка кръв. Всичко това не ставаше пред очите на много хора, така че до непосветените достигаха само слухове. Със сигурност те се опияняваха от Мекото кремъче…и правеха оргии с жени. Свещениците гледаха черните им мантии с отвращение и говореха отвреме-навреме срещу тях в храма. Магьосниците се смятаха за по-високостоящи и запознати с истината. Солел не се интересуваше от магьосничество. Той вярваше във Висшата сила, в предопределението, в това, че някой го гледа постоянно със симпатия и го закриля…Ако не беше така, ако всичко зависеше само от хората, то животът би трябвало да е пълен хаос без надежда за щастие.
Има ли щастие? Това се питаше той, докато прокарваше пръсти през дългите си коси. А можеше някога да стане отшелник- да живее с хляб и вода по пещерите…Само любовта му към прелестната Минда го караше да търси по-заможен живот. Като полсушник и свещеник не би имал нищо. А искаше да й даде много щастие…и сравнително охолен живот.
Теменуженият дъх разперваше ароматните си криле. Те трептяха, пулсираха и го подлудяваха. Спомените го заляха. Беше объркан. Беше на кръстопът. Връщаше се към миналото, за да намери сили и опора в него и да продължи напред. Ароматът на свежест го опияняваше. Солел като че ли щеше да падне. Светът се въртеше. Дърветата станаха по-високи. Небето се закри от черни облаци. Любовта го изпълваше със смях. Той започна да се смее и да подскача. Черен гарван го гледаше замислено от един клон. "Любовта ми е по-силна от теб", помисли си младежът, вперил смело очите си в птицата.усещаше се силен и мощен. Смътно предчувствие го осени. Особена мощ. Откъде се взе тя? А този световъртеж? От билката ли стана? От теменугите?!
Къщите се виждаха. Те бяха подредени умело след последното голямо земетресение. Селото беше малко, може би имаше двеста жители. Всички се познаваха. В неделя си разменяха стоки на пазарчето, а в останалото време се занимаваха с животновъдство, земеделие или…гадателство. Прочути гледачки бяха родени там. Самитя Солел ходеше понякога да се съветва. Сега той се сети за думите на Лейла:"Гарван грачи…Светъл дъх…Кръг завърта се из твоята глава…Ще падне скоро черна тъмнина…Пази се!" Оттогава се чудеше от кого да се пази и защо?
Рекичката шумолеше тихо. Няколко девойки перяха дрехи. Те не смееха да го погледнат,а и той- също. Солел си имаше любима. Уви, порядките не им позволяваха да се виждат всеки ден. Но той не се бунтуваше. "Нека бъде така!", казваше си той в очакване да я види скоро, след 1-2 дни.
Една черна мантия привлече вниманието му. Беше вляво, на няколко крачки. Обърна се. Беше Зол. Как не го бе забелязал?
-Нека магията е с теб, Солел- каза той безизразно. Очите му гледаха в друга посока.
-Нека Висшата сила положи красотата си на теб, Зол- отвърна му заговореният.
Зол се спря. Очите му потъмняха. Имаше висок ръст, строго тренирани движения и дълбок глас. Бъдещият магьосник посочи планината Изотара:
-Ето какво е красота! "Сияйни върхове във бяло, а утрото- отдавна отлетяло".
-Красиво. И опасно!- овърна приятелят му. Той винаги бе изпитвал страхопочитание към Зол. Към знанията му. Към ума му. Към осанката му.
Зол погледна девойките край реката:
-И те са красиви. И добрички, при това. Както изисква в а ш а т а религия.
Солел бе жегнат от тези думи. Добротата на вярващите не подлежеше на съмнение. А момичетата бяха образец за подражание. Той не каза нищо, но се насочи към своя дом. Дочу гръмогласния смях на Зол." Нищо. Нека се смее, нали не знае истината". Все някога щепше да я разбере и да се помоли на Висшата сила. За да не го изгори Вечният огън.
Магьосниците вярваха, че могат да подчинят дори и Вечният огън. Тогава дори и Висшата сила би била безсилна, ако наистина бе така.
Зол продължи да гледа втренчено Изотара.
* * * * * * *
Най-после дойде време за селския празник. Цялото село, а и хора отблизо и далеч се събраха край него, за да се полюбуват на артистите, циркаджиите, търговците, борците, дошли да изложат стоките или способностите си. Беше хубав пролетен ден, времето се стопляше, децата весело обикаляха насам-натам. Голямо удивление предизвика човек с око на гърба, който виждаше всико, което ставаше зад него. Мъжете се нагледаха на една чутовна красавица, която дори приласка един от тях, но в края на краищата се оказа умело преоблечен мъж! Човекът толкова се ядоса, че извади ножа, но все пак го усмириха. За негово щастие беше от далечен край и никой не го познаваше. Имаше и надпяване- и за жени, и за мъже. Разбира се, при жените се беше присламчил Солел и със затаен дъх очакваше песента на своята любима. Още пет участнички се явиха преди нея и спечелиха много ръкопляскания. Тази, която получеше най-много, ставаше победителка и й даваха малка сребърна купа. Минда вече имаше две такива и си ги пазеше непокътнати вкъщи. Солел беше с приятеля си Ланд, който не разбираше много от наука, но се възхищаваше на талантливите музиканти и артисти. Минда се появи в разкошна селска рокля. Тълпата заговори шумно. В един момент всички, дори и тези, гледащи състезанията по борба и бой с петли, млъкнаха и се заслушаха в чудния славеев глас. Минда запя, а арфата й акомпанираше:
-Покоят, тих и бял,
замлъкна с трепет…
Облаците кротко шепнат
със шепот засиял
И пращат ми стрела-
и весела, и нежна-
отива си нощта,
тромава и тежка,
идва пак Дъгата
в мека красота…
Покоят, тих и бял,
усмихна се и каза:
недей жарта си тук да пазиш,
хвърли я на света
и го възрадвай цял…
Една стрела забива се във мене,
сърцето ми припламва:
покоят, тих и бял,
превърнал се е в обич жарка…

Последните думи тя изпя, гледайки към Солел, но съвсем за малко. Не би било приятно всикчи да обсъждат техните отношения. Солел затвори очи и усети как сърцето му бие лудо- ако не беше приятелят му, който удържа, щеше да падне на земята! Хората и птиците бяха не по-малко смаяни. Никога Минда не бе пяла така възвишено, така хармонично! Мина една минута, докато хората разберат, че песента е свършила, и се чуха мощни ръкопляскания. Не викаха името й, както правеха по други земи. Организаторите на надпяването без колебания й поднесоха купата. Минда се изчерви и загледа в земята. Тя също бе замаяна- някаква сила вътре в нея направи песента й толкова сърдечна, че да докосне всики души наоколо…
Минда мина покрай Солел и му прошепна:
-Утре преди залез.
Те си имаха уговорено място за среща край рекичката. Родителите й я пускаха след вечеря, но трябваше да се връща бързо. Минда не смееше да им противоречи, тя много ги обичаше. Срещите не траеха дълго. Двамата най-често се отдаваха на спомени и на гледане на звездния небосвод. Солел разказваше по-неизвестни легенди, а Минда съчиняваше нови песни, пеейки ги тихичко. Много им беше интересно да си разкават за лудориите, които са правили заедно като малки.
Мина една девойка, която пощипна Ланд по бузата:
-Ей, сладур!
Той беше напълно безобиден. Детският му ум възприемаше жените не като привлекателни обекти, а като обикновени човешки същества, които отвреме-навреме го закачат въпреки родителските забрани. Този път той се намръщи и каза:
-Мразя да ме щипят!
Момичето се спря и се обърна. На лицето му се бе разположила присмехулна усмивка. То тръгна в някаква посока, смеейки се тихичко.
Ланд неочаквано клекна и сложи длани на очите си. Солел все още гледаше към Минда, която се виждаше наблизо. Все пак забеляза какво става до него:
-Приятелю! Приятелю, какво ти става?
Той също клекна и се опита да дръпне дланите от лицето на другаря си, но Ланд ги задържа. Солел сложи ръка на главата му и я погали:
-Няма нищо, приятелю. Не им обръщай внимание, те са глупави!
Ланд отговори след няколко минути, в които се опита да спре плача си:
-Те не ме гледат като нормален човек. Имам смешен глас. Глупав съм. Винаги ме набиват, даже и по-слабите. Защо да не ми се смеят?
-Недей- Солел отново го погали- Ще дойде и твоята възможност. Ти си роден за герой.
След малко Ланд се успокои и двамата тръгнаха на разходка покрай циркаджиите. Животните им бяха същите, както и в предишните години. Удивително бе да видиш как лъв танцува, или как зебра може да бъде обяздена като кон! И докато един клоун забавляваше групичка деца, се чу възглас на удивление и възхищение. Солел се надигна, тъй като пред него имаше много хора. Нисичкият Ланд нямаше как да види чудния Еднорог! Той стоеше кротко с вперени в хората умни очи. Беше ограден с въжета. Еднорогът повървя малко из арената и се спря. Очите му срещнаха тези на Солел за един миг. Младежът отново усети, че му се вие свят. Еднорогът му се усмихна! Краката на Солел отмаляха и той седна на земята. Другите около него си мислеха, че е поразен от гледката. Прилив на необикновена сила влетя в него и той пак се изправи. Той опипа плитката си кесия и извади една жълтица. Приятелят му рече нещо, което той така и не чу. Солел проби навалицата с много усилия и се приближи към арената. Еднорогът го загледа кротко. Всички притихнаха. Солел хвърли една жълтица от другата страна на въжетата. Еднорогът дойде близо до него и младежът успя да го погали. Почувства мекота и нежност. Сърцебиенето и дишането му се успокоиха. Почувства се като безгрижно същество. Помисли си: "Колко ми е хубаво! Това ли е щастието?" Жълтицата беше важна, но не чак толкова…
Еднорогът се отдръпна. В дланхта на Солел имаше нещо. Едно косъмче! Златно косъмче от гривата му. Солел го сложи в другия си джоб. Усмихна се на вълшебния кон и му рече:
-Добро Еднорогче!
После се върна при приятеля си. Всички го гледаха смаяни. Добре че не бяха забелязали как косъмчето блести в дланта му преди малко. Мислеха, че конят му е казал нещо. Ланд му прошепна:
-Солел, мисля, че ни гледат.
-Зол!- рече Солел- Можем да го поздравим, ако искаш.
-Не, не!- каза другарят му и го хвана за ръката- Имам предчувствие, че не иска да го виждаме. Да се правим, че не го забелязваме.
Той помълча и с треперещ глас добави:
-В този човек има нещо лошо!
-Защо да е лошо?- попита Солел с усмивка.
-Така го усещам. Лош е. Лош е!- каза глупавият Ланд.
-Хайде да си тръгваме тогава- рече Солел. Вече не му беше интересно. Искаше да се прибира, защото го чакаше работа. А и без Минда нищо нямаше значение.
Пробиха отново тълпата, поздравявайки приятелите си, и потеглиха към селото. Панаирът с всяка изминала година заемаше все по-голяма площ. Идваха нови артисти и търговци. В минали години имаше състезания с лък, които незименно печелеше най-добрият- Бон. Той обаче бе от съседно село и не го познаваха добре. Носеше се мълва, че заради любимата си се е отказал да стане кралски стрелец. "Ех, велико нещо е любовта", мислеше си момъкът. Всяка година десетки почитателки заобикаляха Бон- разбира се, без директно да му обръщат внимание, а само се опитваха да му направят впечатление. Те обаче нямаха успех.
Един бял гълъб следваше пътя им до селото. Те го забелязаха и му хвърлиха парче хляб, но той продължи да се рее из висините. Още щом стигнаха до първата къща, той изчезна ннякъде. Докато го търсеше с поглед, Солел откри в далечината, и то встрани от пътя, една фигура с черна мантия и шапка.