автор: LIMBO-

Вратата зад него се хлопна и заключи.Той огледа малката мрачна килия.В единия от ъглите имаше мръсна мивка,срещу нея беше твърдото легло.Решетките на прозореца процеждаха слабата лунна светлина.Виктор прекара ръка по дългата си, руса коса,потрепери нервно и отиде до прозореца.
Беше прекалено високо, за да погледне през него.Премести леко леглото и се качи.Хвана се за здравите решетки и погледна навън.
„Е,година и осем месеца…Ще си ги излежа." помисли си той.
Осъдиха го за „побой с ритуална цел".Естествено в съда изтълкуваха всичко грешно.
Наистина беше пребил този човек,но за да се защити…Адвоката му не направи нищо за него…
„Ще издържа.Толкова много съм издържал до сега…".
От прозореца се виждаше пустата улица.От някъде се появи улично псе и страхливо претича.Сенките на дърветата танцуваха под мигащите лампи.С напредването на нощта, те една по една изгасяха,докато накрая остана да осветява само луната.Всичко изглеждаше мрачно,безнадеждно,мъртво…Времето сякаш беше спряло…
Изведнъж се появи ТЯ. Виктор я забеляза в началото на улицата.Вървеше спокойно и уверено.Стъпките и отекнаха в мрака.Черната и рокля се стелеше като някаква странна
мъгла в краката и.Лекият вятър развя огнената и коса.Бледата и гладка кожа изпъкваше в чернотата на нощта и подчертаваше бадемово оформените очи.Мрачната и красота се равняваше на тази на някой ангел,паднал от нощното небе…
Тя отмина и се скри зад ъгъла.Тогава Виктор излезе от транса,в който беше попаднал при вида на това почти нереално видение.Настъпи тишина,много дълбока тишина. Животът,който тя бе внесла с присъствието си,изчезна.Всичко изглеждаше по-мъртво,
по-мрачно и по-безнадеждно от колкото беше… Луната се скри зад облак и изостави самотния затворник.
Той слезе от прозореца, легна на леглото и заспа.Смътно му се присъни момичето, което беше видял.През деня няколко пъти се улови че мисли за нея. „Дали ще я видя пак?" каза си той.
Времето му мина еднообразно…Когато падна нощта и студ се издигна от почвата, живота придоби ново значение* за Виктор.Той отново се покачи на прозореца и зачака.Точно, както първия път, тя се появи ненадейно.Сама,уверена,красива…
Виктор беше в захлас. Не можеше да помръдне,докато тя не премина.За себе си, той реши да я нарича Ейнджъл* .Постепенно образа и обсеби ума,мечтите,сънищата му…
Мислеше за нея,сънуваше я…Представяше си, че е с нея,че я прегръща и пази от всичко, което би могло да и навреди,целуваше я,грижеше се за удобствата и.В мечтите му тя бе негова;нежна и любяща,но все така загадъчна и мрачна.
Всяка нощ, тя минаваше по едно и също време.Той живееше само за този един миг, в който я виждаше през решетките.Това продължи през цялото време,докато изтичаше присъдата му.Нито веднъж тя не закъсня и нито веднъж не мина от другаде.
Оставаше му още само един месец.Ентусиазмът му нарастваше. „Още малко,любима моя, и ще мога да те държа за ръка, така както мечтаех през цялата тази година и половина,ще минаваме заедно по тази улица и света няма да съществува за нас…
Нощите ми няма да са тъй тъмни, защото ти ще ги огряваш…"
През последния месец,тя остана вярна на себе си и не измени маршрута.Но тя нямаше представа, че зад един от тези мрачни прозорци има горещо сърце,което тупти за нея,не знаеше че има две тъжни очи,гледащи само за нея…Тя нито веднъж не го дари с усмивка,нито дори с поглед.Но как би могла да знае?Последната нощ,през която Виктор щеше да я наблюдава през решетките,дойде. „Утре сърцето ми ще ти принадлежи,нежно,черно цвете…"
Искаше да я прегърне,да държи ръката и,независимо,колко е ледена,да гали огнените и къдрици,да усети дъха и на лицето си…
„Ето я!" сърцето му подскочи от радост.Както винаги,тя вървеше надолу по улицата без да подозира за неговото съществуване…
Изведнъж бръмчене на кола разпори нощната тишина.Возилото се приближаваше с бясна скорост.Момичето се дръпна,но пияния шофьор мина направо през нея.Издигна я във въздуха и тя падна върху капака.Той не намали скоростта,момичето се изтъркаля зад колата и не помръдна.Шофьора натисна газта и изчезна.
-Не!Не!Ейнджъл ,стани!-Викаше Виктор,но тя не го чуваше…
Тънка струйка кръв потече от устата и.Красивото и бяло лице бе наранено…
Жената от съседната къща повика линейка.Виктор наблюдаваше отчаян.Лекарите я погледнаха и покриха мъртвото и тяло с бял чаршаф.
В яда и отчаянието си,Виктор започна да крещи и блъска всичко в килията.Погледа му беше замъглен от сълзите.Светлината която го водеше през последната година и половина беше изгаснала…
Разхвърля леглото,взе мръсния чаршаф и започна да го къса…
На сутринта един надзирател отвори килията, за да освободи Виктор, но го завари обесен на решетките с ивица от накъсания чаршаф.


ЛИМБО (LIMBO-)
*BURZUM-DUNKELHEIT (част от текста на песента)
*Angel-Ангел