Кротко се стелят секунди.
Сред сноповете светлина са като прах;
стопяват се в нозете ми. И тихо е.
Така е тихо в черквата. Стоях
на прага й. Не зная от кога
Не знам дори дали тук времето
си струва да се мери
Отвън животът се препъваше,
току зад мен, под трите стъпала.
Какъв контраст! Какво разтягане
на жалките ми сетива!
Дошла съм да се срещна със смъртта
Но не е тук. Тук просто съм сама
Дали да си задам въпросите
или да седна и да помълча...?
Лицето ми се мокри на бразди...
Край мен очи... очи...очи...
Печални, изрисувани...
Защо проливаме сълзи?
Заради прахта,
в която се превръщаме
Или заради смъртта
на собствените си илюзии?
Камбаната бие и отново е тихо...
Истински ли са знаците, които виждаме?