автор: lusinda

Да посадиш дърво е едно от най-хубавите неща на света.
Посадила съм десетки, а съм изкопала тераси за стотици... и когато ми се случи да минавам покрай тях, радвам се, че съм го правила. Прегръщала съм дърво /и в преносния смисъл:))))/, и това е едно от усещанията за съпричастност към света, към живота на планетата. Иначе гордият покорител на природата - човекът, все забравя, че е част от нещо доста по-грандиозно. Трябва да усетите мириса, шума, влагата и много други подробности, които ще ви накарат да почувствате всемирната хармония. Май се отклоних от първоначалната тема и сега ще мина на друга.

Помните ли, че като сте били малки, сте забелязвали мравчиците, буболечките, тревичките, пукнатините, всички онези малки пъплещи създанийца, като и милиони други подробности, които сега изобщо не ви правят впечатление. Имаше един филм със зъглавие "Какъв е цветът на вятъра", отнасяше се за незрящо дете... тогава изобщо не можех да си представя да не мога да виждам... бях на възрастта на детето и се опитвах да разбера какво е да не можеш да наблюдаваш малкото охлювче, което се опитва да пропълзи по тънкото стъбло на някакво растение и оставя една прекрасна блестяща следа... да не мога да видя парченцата слюда, която обелвах от камъните някъде по Хисарлъка или онова проблясване на искричката, получена от удара на кремък в кремък, придружена от една страшно интересна и упойваща /за мен / миризма. Или пък - милионите светулки, част от които ние хващахме и лепяхме по лицата си:)) Боже, колко радост ми носят зрителните ми представи от онова време, когато всяко нещо беше събитие... Защо порастваме изобщо? :)))) И никога вече не можем да полегнем по корем и да наблюдаваме живота на обитателите на мравуняка, които и пет пари не дават, че някой ги наблюдава:))) Да хванем майски бръмбар в шепа и да слушаме онова приятно жужене на разсърдена гадинка:)

Или да лежим неподвижно, за да не подплашим пеперудата, която е като някакво ефимерно украшение, да бръкнем във водата, за да си хванем попови лъжички и после да ги гледаме в изпъкналите очички:) Иска ми се пак да ги правя тези неща... но дори и да ги направя... няма да е същото. Ще липсва онази невинност и онова чувство на откривателство, които карат душата ти да пърха като крилцата на пеперудката, качнала върху дланта ти, а ти инстинктивно се опитваш да я спреш, обхващайки я с пръсти... а после там е само едно мъртво, непотребно тяло...

Трябва да ви кажа, че това са истинските мигове на щастие - кратки, но ярки. И нашият живот е съставен от много такива. Не се опитвайте да ги задържите, защото ще ги смачкате... само ги запомнете. Ярките цветове на тези мигове ще направят килима на вашия живот по-весел, по-пъстър и когато той бъде завършен, ще бъде оценен по тези именно шарени петна:)
Не знам какво ме прихвана днес, та ви написах това.. но това е моята теория - щастието е миг, живей заради тези мигове, опитвай се да ги създаваш и ги запомни... връщай се често към тях и черпи сили оттам... и пак ги създавай.