автор: lusinda

Тя седеше точно до прозореца на купето.
Не обръщаше внимание на никого. Изобщо не поглеждаше към хората, които влизаха и сядаха, след като получеха положителен отговор откъм връждебно извития й гръб. Тя гледаше как край влака преминават в шпалир стълбовете, хълмовете се сменяха от полета, реките се опитваха да пресекат пътя на влака, но се отказваха страхливо и се криеха под мостовете си... Дърветата помахваха дружелюбно с клоните си, но тя им казваше мълчаливо сбогом и по бузите й се стичаха капчици от влага, и капеха върху скута й.

Бе сключила пръстите си един върху друг и стискаше нещо, като че бе Свещеният Граал... и не трябваше да го загуби за нищо на света. Нещо в напрегнатата й поза подсказваше на другите, че е по-безопасно да дръпнат опашката на лъвица, отколкото да се опитат да заговорят тази безмълвна и неподвижна фигура.

Отминаваха гари, на някои влакът спираше, хората, преминаващи покрай прозореца на това купе, поглеждайки нагоре, изведнъж се разбързваха и започваха да подтичват... Тя не поглеждаше към никого и никого не виждаше. И само искаше пътят на този влак никога да не завърши... Искаше да обикаля вечно, докато самата вечност не я повика... И искаше това да стане още сега.

Кондукторът влезе и поиска билетите за проверка. Всички подадоха своите, само пътничката до порзореца не издаваше с нищо, че го е чула. Тогава той се приближи до нея и я докосна по рамото. Сякаш управлявана от чужда сила главата на непознатата се извърна към него и оттам го изгледаха едни черни и толкова дълбоки очи, че сякаш повлечен от водовъртеж, той политна към тях... може би за това спомогна и спирането на влака в този момент...

Всички пътници започнаха да излизат, някои набързо събираха багажа си, последната спирка бе дошла, а двамата до прозореца седяха и се гледаха, а неговите нежни пръсти попиваха бисерните капки, отронени от бездънните кладенчета на тъмните очи на непознатата. Неговите бяха натежали от влага, но той не забелязваше това... имаше очи само за нея - единствената, жадуваната, бленуваната. Нямаше да може да живее, ако някой го принудеше да откъсне поглед от това мило и красиво младо лице, обрамчено от чисто бяла коса... Тогава нейните ръце изпуснаха това, което бяха стискали безумно... едно парче хартия. Бял лист и черни думички по него. Черни и по съдържание и смисъл...

Кондукторът го вдигна и вперил въпросителен поглед в нейните очакващи очи, извади клещите си и започна бавно и методично да пробива дупки, дупки, дупки... докато от черното писмо не останаха само красиви, празнични конфети, обсипали пода и тогава техните ръце се намериха и сляха. И докато очите им мълвяха беззвучно някакви слова, устните им се докоснаха и спокойствие ги порази.