автор: __DEBUG__

Спомените за майка ми не са много, но поне успях да запазя усещането за нея - усещане за топлина и нежност, за обгръщане, грижовност и близост. Майка ми беше неголям облак, с прекрасни форми и невероятен полет. Заровил глава в гърдите й, аз обичах да слушам как разказва за баба ми - могъщият син океан, над който се носехме вмомента, или за баща ми - мощния северен вятър, който ни тласкаше напред. Но понякога забравях за нейните разкази и опрял ухо в меката й гръд слушах майчиното сърце.
Заедно с нас се носеха още хиляди облаци. Спокойни и задружни на пръв поглед, но отблизо изключително опасни - не рядко огромните искри, които прехвърчаха между тях оставяха за дълго миризмата на йонизиран въздух, или пък отнемаха живота на някой кротък пастир.
За последен път видях майка ми, когато преминавахме през бариера от студен въздух. Пораснах много бързо до размерите на средно голяма капка и се отроних от нея право надолу.
Слънцето залязваше и огряваше странично лицето и тялото ми, пречупвайки се през мен във всички цветове на светлинния спектър, а аз се радвах на полета си и на внезапната свобода, с която се бях сдобил. След малко слънцето изчезна, но аз продължавах да се нося под светлините на луната и звездите, които успяваха да пробият вече не до там плътния таван от облаци над мен.
...И тогава, гледайки хипнотичния полумесец, я зърнах за първи път. Беше съвършенна и гледаше втренчено и закачливо право в очите ми. Носехме се паралелно надолу, като тя летеше диагонално отгоре ми. Не можех да направя нищо, за да я доближа. Молех се на вятъра да ме занесе до нея, но вятъра само подшушна на ухото ми: "Чакай верния момент!". И аз продължих да се нося, чувствайки, че се вледенявам. Скоро загубих съзнание...
Когато се събудих, метаморфозата ми беше приключила напълно и се бях превърнал в голяма, красива, симетрична снежинка с шест лъча. Още в просъница започнах трескаво да се оглеждам за нея. Колкото повече се взирах, толкова повече ме завладяваше паниката. Около мен, над мен, и под мен, стотици хиляди други снежинки играеха лудешкия си танц. Исках да извикам, но каква бе ползата, след като дори не знаех името й.
Мислех, че никога повече няма да я видя, но грешах. На километър от мен забелязах финната, деликатна почти триъгълна снежинка, която още като капка, беше пленила мислите ми. Дори от толкова далеч, изглеждаше възхитителна и изпъкваше на фона на този гигантски балет.
Но разстоянието между нас беше смазващо - както и да се накланях и въртях, не можех да се придвижа дори на метър към нея. Земята наближаваше със застрашителна скорост, а отчаянието взeмаше връх у мен. Съвсем близо до мен, се разгръщаше смъртоносен вихър - това беше последната ми надежда да я приближа.
Влезнах във вихъра със затворени очи, очаквайки своята гибел, съвсем безсилен - перце във водите на водопад...
Отново почувствах себе си долу на земята. Отворих очи, опитвайки да надигна глава, за да се огледам. Не можех да помръдна. Със сетни усилия успях само да извърна лицето си настрана. Тя лежеше до мен и спеше. Била е до мен през цялата нощ, а аз съм спял. Прошепнах й: "Обичам те!".
Слънцето беше започнало да се поддава иззад хоризонта, разкривайки пред погледа ми пясъчните дюни. През нощта бе валял сняг над Сахара.