автор: joanna_vas

Тази лодка на брега за нас е спряла
и ни кани с вдигнати докрай платна,
Виж луната щедроока, грее цяла
и ни маха с отразена светлина.

Върху мачтата стаена в тишината
аз съм струна, трепет в полъх през нощта.
Впила погледа безумно в глъбината
с птичи стъпки, капки звън съм над пръстта.

Ти си пътят очертан към синевата,
който свързва струйки нежност с красота.
Еднорог на отпечатък през словата,
върху тяло в лист безплътност над света.

Неподвластни на условности сме крехки,
напластява се вълна подир вълна.
И се къпят в пяна чувства, с порив леки
в хоризонт, разкрит от ехо с пълнота.

Тази лодка на брега за нас е спряла
и ни кани в път през лунна светлина.
Аз подавам ти ръка ... и отмаляла
тръгвам с теб, до горе с вдигнати весла...

(С теб пътувам ... до живот ... през синева)