Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 2
Вчера: 1
Общо: 14146
Онлайн са:
Анонимни: 557
ХуЛитери: 4
Всичко: 561
Онлайн сега:
Доскоро слушах музика и тихо
спотайвах сълзите си в нощта.
Никой не виждаше болката дива,
изборът ми беше ясен - самота.
И тогава светлият лъч отново
в мечтите ми беше, но не и наяве.
Прегръдката беше нечия строгост,
милувката - нечие поредно наказаие.
Бях претръпнала от Животната жестокост,
бях затворила очи за чуждото презрение.
Бях се прегърнала с тихата кроткост,
превърнах и себе си, и теб във видение...
Днес за светлината очите се отварят
и бликват дълго таените, мътни сълзи.
Мислите ми за мрака вече забравят
и тихо сега питат - къде си ти?
Сълзите тъжни от очите ми успя да изтриеш,
но виждаш ли онези тихите, кристално чисти,
които сам от мен дойде, за да извикаш?
Онези, които ти казват обърканите ми мисли.
Научи ме как смеха си навън да пилея,
но смехът тъжен още прегръща лицето ми.
Каза ми към себе си как да поема,
но не видя страха от душевните ми дълбини.
Прегръдката ти тиха успях да усетя и в дните,
а в нощите тихо и топло тя ме завива.
Страхът на мечтите, от мислите да излязат,
дошъл от нищото, започва в агония да загива.
Прегръдка гореща тази сутрин ти ми прати,
а аз ти я връщам с тиха нежна топлота.
Усмивка слънчева ще видиш тази нощ във мрака -
изпратих я, за да влезе тихо при теб, в съня.
Вече не питам кой те изпраща -
отговор неотдавна получих -
душата ми прегърнала твоята в мрака
и вече неразделни те заспиват и се будят...
