автор: utro

Вековно мое, слънцесъстояние!
Пролука между пясъчни скали!
Пресрещнала пътеката на вятъра,
с какво да нарека душата ти!
С какво да нарека онази звъннала
от празничност усмивка полулунна,
разтеглила обема на сърцето...
Не искам да сравня със дъжд лицето ти,
да пълня със баналност сетивата.
                       Вали,
вали - но слънце от дърветата,
и не прониква с перли във земята,
а го вродявам в себе си.
                       Изследвам го.
Не го отпивам, само се потапям.
Предавам го на мислите, на клетките,
на тези слънчогледени разпятия,
засрамени от хубост!
                       Как се мята
от сребърни мехурчета вълната
и как отхапва залък от брега,
а белегът целувка й се струва!
Не искам да приличам на вълна,
но няма и да спра да го целувам

със смях, със устни,
           с хвръкнали врабчета,
със всеки плиснал звук, избухнал цвят!
Намира се в гнездото на сърцето -
а там божури от слънца цъфтят!

И екот лумва, чак прехапвам устни.
Вървя на слога синкав по ръба,
със сенките на полудиви пръсти
държа сълзи от плачеща върба...
Но се изправям. Слогът е измама
и няма за душата ми врати.
И няма крепост вън от нас... и няма
сълзи от дъжд,
във който да си ти!
Защото те обичам бездъждовно
като небе, прилегнало над мен.
Тревогата е за музея стомна,
да пият биографите от нея!

А аз обърквам род, число и име
и вписвам тук различни времена,
дочула да ми казваш :
- Непростима,
не ме наричай с много имена!
С едно едничко само наречи ме,
но нека е ключът ни споделен
и винаги такава да те има
в пространството от
себе си до мен!