автор: new-born

с неочакван край.


Излизаш отляво, публиката пляска.
А ти сядаш над всичко да размислиш.
Шумът в главата ти става непоносим-
сякаш група цигани манифестират
и диспутират за същността на дървените каруци.

После трамвай уморено те поклаща насам-натам
(но нали си в пиеса-седиш в макет докато от колоните
се чува звук на процепвани релси...).

Повтаряш заучени фрази
и започваш да си спомняш за нещастни моменти,
за да успееш да предизвикаш сълзи в очите си
(да, ето това бе тайната на съвършената ти игра).

Но вече ти писва, дори парфюмът на поолющената ти
партньорка мирише на вече издишан въздух.
И светлината на прожектора е тъй режещо-студена..
(и все пак кой реши, че да си огряван от тази светлина е
приятно ??).

А какво правиш там,запитваш себе си. Та нали си артист!
Мястото ти е сред сърцата на публиката..
Още непомислил, се хвърляш сред притихналите човешки глави.
И те раздира болка от твърдите столове-това бе просто репетиция.
(лудостта на играта не позволи да осъзнаеш, че ти винаги
само репетираш..без край)