автор: profilms

Живял един българин и все мрънкал. Като истински българин. Това нямало в България, онова не било като на Запад, работа нямал, а като си намерел, обвинявал колегите си, че били некадърни и за нищо не ставали.
Бедно живеел българинът, това е вярно. Не заслужавал такава съдба, но и не правел нищо друго, за да я промени, освен да се оплаква и проклина другите и да разчита на други "да го оправят". Най-вече на политиците.
Един ден, както си вървял по улицата и псувал, плюейки на тротоара и проклинайки беднотията, се спрял пред Джумаята в Пловдив да си почине и да погледа със завист чужденците, които купували от сергиите със сребро. Гледал се на техния фон българинът и проумял колко жалък бил, колко беден и гладен ходел в дните си и как го било срам от децата му, че не можел да им даде мечтаното бъдеще. Вдигнал очи към небето в мъката си и призовал Господ с молитва.
- Моля те, Господи, оправи ми положението, дай ми пари, работа и стандарт на живот, като на тези чужденци. Направи така, че и моите деца да ходят по 20 дена на море и планина, да учат в чужбина и да имат собствено жилище. Абе въобще, Господи, направи така, че да се оправят нещата!
И както се молел с болка в сърцето си, внезапно усетил нечие присъствие зад гърба си. Понечил да се обърне, но една тежка ръка, опряна на рамото му, го спряла и той чул силен глас зад себе си:
- Приеми исляма и нещата в тази страна ще се оправят.
Българинът трепнал. Свило се сърцето му пред божията воля. Ударил го на национална гордост и християнска чест.
- Ама как така - възмущавал се той, - Господи! Та ние 500 години не сме си сменили вярата, а сега ти искаш от мен да изневеря на културата, на традицията, на Тебе…
Възмущавал се българинът и когато се извърнал назад, видял, че зад него вече нямало никой. Значи сам божият глас му повелявал да се пожертва за останалите, защото гласът изрично казал: "... ще се оправи положението в тази страна", не твоя живот, а "тази страна ще се оправи". Прибрал се в къщи българинът и през цялото време мислил какво да направи. Не искал да изневери на религията към която принадлежали предците и децата му, жена му. Как щял да гледа съседите си после… Но и не можел да гледа как същите тези съседи бавно, но сигурно крачат към Европа, а той беден, гладен и с черен печат в паспорта виси отвъд Шенген и мисли какво да яде и какво да облече, как да се докопа оттатък визата. Мислил, мислил и като видял оскъдната вечеря на масата, като чул новините от парламента, където депутатите пак се карали и искали поредният вот на недоверие към правителството, вместо да коват закони, като срещнал намусените погледи на децата си, на които не бил давал пари за дискотека от месеци, както и този на жена си, решил, че не може повече да се противи на божията воля и излязъл. Отишъл в джамията, ударил чело в земята, вирнал задник към небето и … станал друг. Олекнало му и вече щастлив, излязъл навън да погледне на живота с нови очи. Но навън какво да види - докато той приемал новата си вяра, животът бил станал още по-лош от преди. Защото сега, освен че си бил все така беден, животът миришел на дюнер и непрани шалвари, пред джамията обезглавявали овце, а във въздуха, вместо миризма на рози, се носела чалга. Освен това всички били мюсюлмани и нямало къде, човек, една свещичка да запали за помен на баба си. Скоро научил, че жена му, която вече също била станала мюсюлманка, била избягала с един турски шофьор на тир, който и бил обещал да построи сарай на колела специално за нея, а децата му били заминали в чужбина. Българинът веднага разбрал какво бил направил - България вече я нямало. Разтреперан паднал на колене пред джамията, прекръстил се и разперил ръце към небето.
- О, Господи - рекъл българинът, - какво направи с живота ми? Защо нещата станаха още по-зле от преди. Нали те помолих за друго, за по-добър живот и ти ми каза да сменя вярата си.
Тогава дочул някъде далеч от дълбините на душата си, тихичък детски гласец, който едва се чувал.
- Не бях аз, човече, - казало гласчето, - а ходжата.