В къщата ми някой плаче.
Може би това съм аз?
Може би. Плачът обаче
има свой особен глас.
Странно движат се стените
с гърчовете на скръбта.
Къщата полека литва
с тайната си към света.
А светът, уши отворил -
лаком и свиреп рапан,
бързо я изсмуква с пори -
вече няма тайна там.
Къщата проплаква в мрака
със премазано сърце.
И пробягва над клонака
тайна с тичащи ръце.