автор: gumbert

Тъй като поемата е доста обемиста, за да не ви отегчавам, ще ви изпращам превода на части

Из "Четири квартета" Т.С. Елиът

Въпреки че, Словото е еднакво за всички, повечето хора живеят така, сякаш всеки има собствено разбиране за неговия смисъл.
Хераклит

Пътят нагоре и пътят надолу са един и същи път.

Хераклит

I

В началото ми се съдържа моят край. Една след друга
Къщите изникват и рушат се, разширяват се, пренасят се,
Изчезват и възстановяват се или пък
Вместо тях - голо поле, фабрика или път.
Стар камък в нова постройка, стари греди
в нов огън,
Стар огън в пепелта, а пепелта в земята,
Която отново превръща се в плът, и в тор,
Човешки и животински кости, царевични стъбла и листа.
Къщите живеят, къщите умират: има време за строене,
И време за живеене, и време за раждане,
И време за вятъра да блъска отворения прозорец
И стената, зад която се шмугва полската мишка,
И да развява дрипите на дърветата край пътя
С безмълвен девиз.
В моето начало е и моят край. Косо пада светлината
На голото поле, образувайки алея тъмна в ранната нощ
Между нависналите клони,
И ти отстъпваш към оградата, когато преминава каруца,
И самата алея те отвежда към селото,
Угнетено от горещата хипноза на наближаващата буря.
Сивите камъни не отразяват, а поглъщат
Нажежената светлина на задушната омара.
Гергините спят в пустата тишина.
Изчакай първата сова.
Ако ти тръгнеш
През голото поле не прекалено наблизо, не прекалено
наблизо,
В лятната нощ ти ще чуеш тихите звуци на нечия флейта
И барабан
И ще видиш танцуващи около огъня -
Прегърнати мъж и жена
В танца, провъзгласяващи брака,
Достойното и приятно тайнство.
По двойки, както и подобава на женените,
Те се държат за ръцете или за китките,
Което значи съгласие. Извиват се около огъня,
Прескачат го или повеждат хоро,
По селски, бавно или по селски със смях
Повдигат и отново отпускат тежките обувки,
Обувка - земя, обувка - хумус,
В земята намерили своя покой,
И хранещи полето. Във вечния ритъм,
Ритъма на танца и ритъма на живота,
Годишният ритъм, и този на звездното небе,
Ритъмът на доенето и на прибирането на реколтата,
Ритъмът на съвукоплението на мъжа и жената
И на животните. Във вечният ритъм се повдигат
Обувките и се отпускат пак на земята.
Ритъмът на яденето и на пиенето. На смрадта и смъртта.

Изгревът прорязва небето, жега и мълчание
Приготвил е новият ден. Край морето сутрешният
Вятърът плъзга се, надига вълните. Тук съм
Или там, или пък някъде другаде. При моето начало.

II

Защо ли са му нужни на ноември в края
Белезите на пролетта и нейните вълнения
И на лятото възродения пламък -
Кокичета, плачещи под краката,
И алените цветове на сълзата, дето в сивата висина
Прекалено доверчиво се издигнаха,
И късните рози във ранния сняг?
Сред грохота на бурите се носи гръм,
Подобно колесница триумфална,
В небето припламват зари,
Там Скорпионът въстава против Слънцето,
Докато не се скрият и Луната, и Слънцето,
Плачат комети, летят Леониди,
Планини и долове във вихъра боен,
Във който избухва жадният пламък,
А той пък ще изгаря планетата
Чак до последното заледяване.

Може да се каже и по следния начин, но не ще бъде много
точно:
Алегория в духа на отдавна остаряла поетика,
Която обрече на непосилна схватка
Със думите и смисъла. Работата тук не е в поезията.
И повтаряйки смисъла, ще подчертаем: не сме и очаквали поезията.
Та каква е ценността на желаното, колко ли струва
Дългоочакваният покой, осенявайки просветлението
И мъдрата старост? Може би, били сме лъгани
Или сами са се лъгали тихоречивите старци,
Завещали ни само мъгла и измама?
Просветлението е само обмислено тъпоумие,
Мъдростта - единствено познаване на мъртвите тайни,
Безполезни във мрака, във който те са се взирали,
От който са се извръщали. Ще ни се стори,
Че знанието, изведено от опита,
В най - добрия случай притежава
Прекалено ограничена ценност.
И че знанието е само един измамен образ,
Но във всеки миг се извършва преображение,
И всеки миг ражда някаква новост и преоценка
На всичко това, което били сме. Не е измама за нас -
Само лъжа, която от днес е безвредна.
По средата на пътя и не само там,
През целия път в тъмната гора, всред боровинките,
На края на стръмнината, дето няма къде кракът ни да стъпи,
Където ни плашат чудовища, и примамват ни пламъчета,
И дебнат ни призраци. Затова говорете не за мъдростта
На старците, а за тяхното слабоумие,
За това, как обзел ги е страх от лудостта,
За това, как страх ги е да притежават и
Да си принадлежат един на друг, на другите или на Бога.
Ние можем да постигнем единствената мъдрост,
И това е мъдростта на смирението: а то е безкрайно.

Къщите са погълнати от вълните морски.

И всички танцьори погълнати са от земята.
.........................................................................................
(следва продължение)