автор: Mojsei

Чувствата с разума, когато спорят,
те довеждат до полуда
и започват да говорят,
че си вече луда.

Жаждата да утолиш желаеш
и разбираш, че грешиш -
даже почваш да ридаеш,
искаш някой да виниш.

Дивата ти страст, когато полудее,
преминаваш в яростен контраст,
който почва да се смее
и шепти ти:"Знаеш ли какво е дива страст?"

Кризата ти е дълбока,
че се връщат всички грехове
и, към себе си жестока,
те връхлитат страхове.

Любовта остава тук загадка -
няма споделена страст
и в ескалация сладка,
тя бушува като сласт.

А фрустрацията остава тайна,
с основание буйна страст,
щом достигне степен крайна
и разнищва индивида част по част.

Страстите са сила инстинктивна,
носеща и удоволствие,
но пораждат и илюзията наивна,
че са нещо като продоволствие.

Тъй си разговаряме с Антония
с разбирането, че страстта е дива
без да стига до агония,
а оставаща единствено красива.

Агонията разбираме като гранична зона,
от която озарения чисти си отиват -
развенчани слизат чувствата от трона,
страстите не ни опиват.

Споделена страст ни съживява,
а агонията убива:
тя така се проявява -
с две лица, с природа дива.