автор: peter_pan

Учителят Иван Петров влезе в учителската стая приветстван от натрапчивата и обичайна за стаята по това време на годината миризма на разлагаща се плът.
Някакъв плъх бе умрял зад тежките секции срещу прозорците, но това не учуди никого тъй като сега бе сезонът на плъховете. Те умираха там всяка година и се разлагаха на спокойствие от февруари до май и нищо не можеше да се направи по въпроса. Това бе закон божи. Той вдъхна дълбоко от тежката миризма и пристъпи към прозорците. Първата му мисъл бе да ги отвори всичките, но после се сети за какво бе дошъл тук днес. Повече от година бе белязан от ръководството за черна овца и не че нямаше причини. Например това, което бе опънало докрай техните нерви, бе една негова забележка по случая с червеното петно, което бе открито в графата по история в материалната книга миналата седмица.
- Какво е това - пита застаряващата му колежка по музика? Прилича ми на кръв. - Някой пак е правил секс върху материалната книга - небрежно изкоментирва той.
- Секс!? - учителката по музика се сепва, а подписът й в графата замира прекъснат на половина.
- Пак? - добавя тази по история. Значи е имало и преди.
- Ами да - отвръща той. Всъщност се случва доста често.
- Бре какви мераци... бре! Изсмива се учителката по български и става от оръфания стол до секцията под прякото влияние на първия звънец. А как мирише тук. Имам чувството, че умрелият плъх е не само един. Как са могли да правят секс в такива условия?
- Може да се предположи, че е епидемия, на плъховете, искам да кажа. Но това е като любов по време на холера. Никакви мъртви плъхове не могат да я спрат! Допълва той и после излиза.
По средата на следващия час вратата на олющения му кабинет с дупки в стените се отвори и чистачката каза, че го вика директорът.
В директорския офис му бе изяснено, че такива забележки като неговите - фриволни и подкопаващи училището като институция няма да се толерират повече. Бе му напомнено и за други негови тежки провинения като систематичното невписване на отсъстващи ученици и неритмичните му изпитвания. Към изброеното натресоха още и спомена за три пъти четене на учителски съвет за „управленски решения", нещо което бе свързано с една дълга история, в която той вярваше, че е невинна жертва.
Учителят Петров знаеше, че може и да се пенсионира, без да бъде дисциплинарно уволнен, от друга гледна точка, мисълта за възможно уволнение щеше да го преследва до края на работните му дни, а те все пак никой не знаеше колко ще бъдат. След последния инцидент с ръководството в съзнанието му се бе загнездила идея. Вариант за излизане от патовата ситуация. Имаше само един начин да сложи край на всичко това - тяхното желание да го уволнят ефектно, впечатляващо и назидателно за останалите и неговата вътрешна непоносимост към етикета „тъп даскал", който може да понесе всичко на този свят и да живее от социални помощи, които носеха наименованието „заплата", да търпи миризмата на мъртвите плъхове, които кой знай защо умираха точно там през това време на годината, както и хилядите други неща, които превръщаха професията му в омразна за самия него. Той отиде до първия прозорец и го отвори. Прозорецът бе точно над мощния сравнително нов Опел на директора. Иван Петров погледна към компютъра до него, който нямаше принтер и който бе напълно непотребен и поради липсата на интернет в училището. После вдигна кутията и я извади над перваза на прозореца. Погледна навън. Ученици играеха федербал на двора. Чуруликаха птички, а в кабинета по музика пееха „Вярвам в теб" на Киора. Долу, точно под него, тъмночервеният Опел Омега металик блесна в очите му с отразената силна слънчева светлина на март. Той потрепери за миг и отпусна кутията върху перваза. Що за глупост бе това, което щеше да направи! Избърса с ръка избилата пот на челото си. Постоя така заслушан в песента и в птиците. После погледна отново надолу и бе отново заслепен от лятите джанти, стъклата и капака на колата. Обърна се и лепкавата тежка миризма го удари в ноздрите. Без да мисли повече, Иван Петров взе кутията на компютъра и я запокити с всичка сила върху изгарящата слънчева светлина. Успя да види как кутията разбива предното стъкло с ефектен трясък съпроводен от мощната аларма на колата, която заглуши всяка останала частичка от мисъл в съзнанието му. Той се обърна и взе в ръце евтиния 14-инчов монитор и го прати с все сила в посока блестящата окъпана от мартенското слънце кола. След това се отдръпна и се заслуша в бягащите тежки стъпки към учителската стая. Сети се със съжаление, че бе отнел единствената радост на колегата си по математика, който прекарваше там дупките от свободни часове в игра на пинбол и който въпреки тежката миша миризма в стаята, бе достигнал невероятните и недостижими 40 000 0000 точки.