автор: Pip

Имайки предвид шестгодишния си опит от службата по тези места и перфектния ми военностратегически план, без капка скромност се чувствах Александър Македонски на ХХ век във воденето на пустинната война.

17.

...
Всичко си имах: цел, въоръжение, противник, плячка. Затова така лесно постигнах победата с тактиката си на "изненада и бой до дупка".
Под контрола на видеокамерите използвах първо биологическото си оръжие: отваряйки дъното на двата от контейнерите, бомбардирах врага с хормонална примамка - спермата я хвърлих от северната страна на камилското стадо, а парцала с менструалната течност - от южната. Разгонените животни бързо надушиха признаците на противоположния пол и се втурнаха към моите примамки: царете на пустинята - към женските хормонални благоухания, а цариците им - към мъжките. Подскочилите от изненада псевдобедуини бяха атакувани от мен с тестени бомби, които при взривяването си отделиха достатъчно количество циановодород, за да отровят хората, но не и да засегнат разбягалите се камили. Те ми трябваха за план Б.
Оставяйки асистентите си на командния пункт, след десетина минути доближих входа на пещерата, без да се страхувам от токсичното въздействие на удушливия газ. Водородът бързо се свързва с кислорода на атмосферата и се превръща във вода. Течният цианид, паднал като дъжд, бе на секундата попит от сухия пясък.
Влязох в пещерата. Не вярвах в заклинателни думи, преместващи огромни камъни и цели скали. Извадих от раницата си един двестаграмов пакет пластичен експлозив и помагайки си с фенерче, го залепих към варосаната стена, зад която се криеха несметните персийски богатства по думите на Махамад Раджавани.
Не чакайки, докато улегне пушилката от взрива, пак се върнах в пещерата. Влязох в тайното помещение през дупката от експлозията, държейки в протегната напред ръка пенсилванското копие на Персийския Символ. В лъча на фенера видях полусферична стая с размери на родителска спалня на нормалното американско семейство. Стената на стаята представляваше редици от ниши, във всяка от които стоеше едно неголямо сандъче като онези за двайсет противотанкови гранати GPT-12. На всяко сандъче с бяла боя бе изрисуван по един символ от онова желязо, копието на което носех със себе си. Напрягайки се да разгадая скритата писмена парола, дочух едва доловимото, характерно бучене на двигателите и свистенето на перките на два хеликоптера "Сикорски" от Военновъздушните сили на САЩ. Въпреки че допусках възможността за такава изненада, не ми стана много приятно да се нагърбя с ролята на гостоприемен домакин.
Грабнах първото, най-близкото до мен сандъче и го дръпнах силно към себе си. Дали от бързото движение, или от старостта на материала, но проклетата тежка щайга се разглоби в ръцете ми, посипвайки пясъка около мен с едри жълтици на дебел златен слой. Нямах време да ги събирам. Направо отидох до следващия сандък и отворих свободно - нямаше катинар - капака му. Както и първия, бе пълен със скъпоценен метал. Оставих Символа на съседния рафт - не бях графолог, нито иманяр любител, нито специалист по древна писменост и символика. Бързичко напълних раницата и под звуците на наближаващите вертолети хукнах натам, където бях принудил камилския харем да куфее от миризмата на мъжката семенна течност. Разтегляйки подготвената за план Б - бягство от бойното поле върху гърба на разгонена камила, телескопична въдица със закрепената на свободния й край парцалка, напоена с камилска сперма, яхнах една от камилките. Държейки хормоналния парцал със спининга пред носа на превъзбуденото животно, което ме взе, може би, за своя очакван секспартньор, заблъсках хълбоците й с токовете на кубинките си. Мислих си в този момент само за едно: дано тази камила не си пада по правенето на френска любов - тогава работата ми щеше да загрубее много. Но животинчето, издължавайки шията си в надушването на мъжкарското присъствие пред носа си и подгонено от ритниците ми, запраши в тъмнината на пустинята.
Пак по звука на моторите познах кацането на хеликоптерните гости пред Главната Порта на Персийската Пещера. Дали ще ме извинят, че не съм ги посрещнал радушно с хляб, сол, френско шампанско и личното си присъствие?


18.

В продължение на следващите пет денонощия не правих
абсолютно нищо друго, освен да гася с дъждовна вода пламналите си пети, бягайки от колегите на Махамад и останали без домакинско внимание гладните си пещерни гости от американското разузнаване. На шестия ден попаднах в едно забутано южноамериканско селце. Дори не знаех нито как се казва, нито към коя държава е зачислено - бе толкова загубено в гъстата гора, покриваща някакви планини.
Без проблем си намерих квартира - един пълен с кокоши въшки коптор с прозорче без стъкло за пет долара на месец. Нямах много пари - от пътните двайсет хиляди, дадени ми от доскорошния ми шеф Махамад Али Осман Раджавани, останаха около стотина долара. Не бях от капризните. През целия си живот рискувах само с парите, но не и с живота си. Така че реших да падна на дъното, както казват гангстерите, на пиянското си съществуване в това горско кътче.
По цели дни се наливах с царевична парцуца. Опиянен от ракията и страха за живота си, правех философски анализи и разбори на събитията, зафичили ме в тази дупка. Началото на всеки ден го смятах за последно - голяма паника ме гонеше. Затова първият ми тост винаги е бил: "Чао, Дже!".
Една ранна, задушна сутрин някой здраво ме разтърсваше върху дюшека ми от царевичен мъх. С голямо усилие отворих очите си и с огромна изненада видях пред себе си една готина девойка, цъфнала от доволна усмивка. Смразяващо приятен аромат на скъп френски парфюм ми подсказваше, че образът на момичето не е плод на алкохолния ми делириум.
- Джералд! Не ме ли познахте? - освен култовия парфюм тя
притежаваше и възпитание на интелигентка, култово заложено у някои хора, с които така и не успях да общувам през моя скапан, военно-пиянски живот. - Това съм аз, Мойра Фрайтаг!
Алкохолните видения пак се засилиха да ме обладаят, щото девицата, облечената в дънки и потник, сексапилно подчертаващи нейната прелестна фигура, въобще не приличаше на онази Мойра Фрайтаг, която познавах. Съседката ми, младата археоложка, която живееше над кварталното кафене, се движеше винаги облечена в едни старомодни костюми на баба ми, с вързана на старомомински кок коса и с дебела папка под мишницата. Носеше и очила. Дори ние с Франк не гледахме подире й - беше една захлупена сива мишка без дупе, без цици, без капка шармантност, която демонстрират повечето жени.
- Как да ви го докажа? - симпатичното й, леко гримирано личице се изкриви в мъчителен размисъл и искрено напряжение, но след миг просветна с още по-ярка лъчезарност. - Нали помните песничката, която пяхте с вашия прител Франк, Бог да го прости, когато са почерпвахте малко повече?
Беше направо театрална премиера на пътуващ цирк да чуя от това прекрасно момиче, паднало на главата ми, откъс от една стара цинична салдафонска песен на нашия взвод:
" Дий! Ние, ние, ние,
старите войници!
Дърпаме ви цици
на младите момици!"
Бард-изпълнителката се спря и не прочитайки в изумения ми поглед признаците на познанство с нея, продължи:
" Дий! Ние, ние, ние,
Ветераните!
Ще си превържем раните
с фустите ви насраните!
Дий! Ние, ние, ние
как обичаме деца
с голи сочни дупенца
да ни тропат момински хорца!"


"И тресейки голи цици,
да ни водят в ръченици!" - довърших циничната песничка и сигурно рязко станах, щото залитнах здраво, но не успях да се строполя на глинения под - Мойра ме подхвана под ръце. Аз й се оставих да ме прегърне и изненадващо и за двамата ни, се разразих в едно ту ли мъжко, ту ли пиянско, ту ли радостно, но облегчаващо, ридание.
След като бая се изложих пред младата госпожица, седнахме един до друг на моята кушетка.
Предложих на Мойра да опита от пиенето ми, с което се препитавах напоследък.
- Благодаря ви, Дже, но трябва да си взема багажа - и без да дочака въпросите ми за нейните планове в моята компания, излезе от хибарката ми.
Видях през прозореца как се отвори страничната врата на един огромен джип със затъмнени стъкла, спрял пред оградата. Оттам се показа един мъж с тъмни очила и подаде на момичето един голям куфар и една голяма туристическа раница. Черноочилатият пиколо не си гледаше съвестно работата и остави Мойра с багажа й на пътя. Отидох да й помогна. Докато изляза на улицата, борейки се с алкохолния тремор на краката си, видях само пушека, вдигнат от заминалото си возило. Двамата с гостенката ми довлачихме раницата и куфара в стаята ми. Дишайки на пресекулки от непосилното за моя отровен от алкохола организъм физическо натоварване, се тръшнах на леглото. Хванах шишето за тънкото му гърло като за спасително въже, хвърлено ми на дъното на злокобния каньон, наречен "Алкохолизъм" и тръгнах да го надигам, но погледът на Мойра, пълен с приятелско осъждане, ме спря. Не си повярвах за кой ли път днеска. Явно денят упорито ми готвеше изненада след изненада, рискувайки да се превърне във върволица от илачи в рецептурника за шокова терапия на изпаднал в отчаяние стар и никому ненужен пияница.


19.

- Знам, Джералд, че имате много въпроси към мен, - наруши мълчанието археоложката, - затова съм тук да ви дам изчерпателни, колкото успея, отговори. Ще се старая много, ще видите! - добави утвърдително момичето.
- Първо ми кажете, Мойра, що не ме отведоха със себе си Вашите придружители? - не успях да скрия любопитството си за несъстоялия се мой арест. Кой знае, може би в затвора щях да пукна по-бързо, за да се отърва от шибания си живот.
Вместо отговор Мойра стана и лукаво усмихвайки се, отвори куфара, извади от страничния джоб един голям жълт плик и една малка червена кутийка като за някое бижу. Първо извади от плика едно писмо и разгръщайки го, ми го подаде. Поех го в ръце, треперещи от недостиг на спирт във вените ми, но като започнах да чета текста под логото на Президента на Съединените американски щати, треперенето така се засили, че протегнах листа на момичето да го прочете. Бях толкова развълнуван, че схващах само отделните изречения: " ... за мен, Президента на ... е чест да удостоя ... сержант Джералд Адам Ларкин ...с почетно звание "Кавалер на Ордена ... за героичните му действия ...за приноса му ... националната сигурност..."
- Няма ли да отворите кутийката, за да видите ордена си, господин Ларкин? - подкани ме радостно Мойра.
- За това има време - мислех се за скромен по рождение, - по-добре ми разкажете с какво съм го заслужил, щото е голяма изненада за мен. Аз се готвех за пандиза, а то какво излезе? Че съм герой, така ли? Не ми е понятна цялата тази работа, момичето ми!
- Чакайте малко, Джералд, аз така съм развълнувана от всичко, което направихте за Родината ни, за науката, за целия свят, за мен! А и нашата среща! Толкова съм благодарна на съдбата, че ви има! Не знам дори откъде да започна!
- От самото начало! - не й дадох много-много време за ласкателства.
Тя пое дълбоко въздух и издишвайки с облегчение, започна да ми разказва дългата, чак до мръкване, история, претендираща по-скоро за приключенски роман, отколкото за една необичайна случка, случаен участник в която съм бил аз, един абсолютен пройдоха.


20.

Вечерта, когато Мойра се върнала от заложната къща на горкия Хайм Голтайберг, тя веднага седнала пред компютъра си, за да потърси изображението на Железния предмет с тайната символика в някой от сайтовете, работещите по историческо-археологически теми. Навсякъде получавала един и същ отговор: "Подобен предмет не може да бъде открит!" През нощта в жилището й нахлули агентите на ФБР, засекли нейния адрес по компютърната мрежа. Те търсели хората, интересуващите се от антики с арабски, персийски, вавилонски и тем подобен произход или продаващи такива. По техни данни една международна терористична групировка изведнъж се заела с проучването на нелегална търговия с археологически предмети с висока стойност. Младата археоложка им разказала откъде си е набавила снимките. Агентите поставили Хайм под наблюдение. Когато отишъл да ме търси, влезли в магазина му и прибрали Символа. Арабите, отвлекли евреина Голдтайберг, успели да се отърват от проследилите ги фебееровци. Когато бил арестуван Али Осман, който доброволно си изпял и за мен, и за пещерата (за нейната тайна, но не и за мястото й в пустинята), и за тяхната организация, всичко се подредило по местата си като детски пъзел, като римска мозайка, като мезето и поркането.
Арабският арестант разказал на тайните служби, че е член на една радикална ислямистка организация, подпомагаща мюсюлмански държави, борещи се за независимост на "чистото вероизповедание". Наричала се "Синове на Свободен Ислям". Преди три години един отряд от тяхната организация, воюваща на страната на една от враждуващите североафрикански държави, тръгнал на диверсионна акция. По пътя намерили един ранен мъж пред една пещера. Раненият в корема отшелник им открил една зловеща тайна: бил наследствен пазител на съкровищата на царица Шайлала. Заедно със златото пазел едни папируси с текстове, които, прочетени по схемата на откраднатия от американски войници, демек от нас с Франк, Черен символ, ставали крайно опасно оръжие. Хората, чули тези молитви и заклинания, изпадали в дълбок транс и изпълнявали безпрекословно всички нареждания, отправени към тях.
Минути преди да умре, царският пазач ги предупредил, че всеки човек, доближил входа на пещерата със скритите зад варосаната стена богатства и папируси, умира в страшна агония, ако не носи със себе си Черния символ.
Бойците от "Синовете на Свободния Ислям", не вярвайки в мистериозната сила на някакво си там желязо, се втурнаха към пещерата. Всичките, освен Махамад ибн Хюсейни ал Рашид, паднали на земята пред входа и за секунди умрели в страшни конвулсии с кървава пяна на устата. Останал случайно жив, нашия човек се е добрал до началниците си и им докладвал за случилото се. При неколкократните си опити да влязат в проклетата пещера всичките му бойни другари загинали по същия начин. Тогава било решено да поставят пред пещерата охрана, облечена в дрехи на пустинните номади, и да я пазят, докато не бъде открит Черният символ. С помощта на древните зомбистки заклинания, по инструкция на символите, ислямистите планирали да осъществявят своите терористични актове на територията на САЩ.
Къде с подкупи, къде с изнудване "Синовете" се сдобили с адреса ни. В деня, когато съм погребал Франк и ме отвлекли арабите, Мойра посетила магазина на Хайм.
- Оттам нататък вие, Дже, пострадахте най-много! -
съжалително се усмихна момичето.
- Гладна ли сте? - пропуснах покрай ушите си последното й,
пълно със състрадание изречение. - Ще отида до хазайката да взема нещо за вечеря!
Върнах се с няколко студени царевични питки, буца жълто козе сирене и парче ламска пастърма. Носех и една бутилка ракия за себе си и глинено гърне с четвърт галон домашна бира за Мойра. Тя си беше се облякла пуловер и ме чакаше седнала на единственото столче в моята бърлога.
- Искате ле, Джералд, да ви разкажа за царицата Шайлала,
докато празнуваме вашето награждаване?
- Нямам нищо против, но трябва да се преместите на кревата
ми, за да мога да подредя вечерята върху единствената маса в моите царски апартаменти! - усмихнах й се аз, посочвайки с поглед трикракия стол без облегалка.





21.

Служейки си само с един тъп нож и една крива вилица, започнахме тържествената вечеря. Мойра, възбудена от историческата тема - все пак й е професия, ми разказа една подетски увлекателна приказка.
Научавайки от агентите на ФБР за Черния символ, Мойра предприе задълбочено проучване на писмени источници, за да стигне до историята на Древната Персия. Ето какво успя да открие.
В разцвета на Персийската империя царят на едно васално царство решил да погуби персийския шах, за да си върне правата на абсолютен и единствен владетел на земите си. За целта той изпратил на падишаха за жена своята дъщеря принцесата Шайлала.
Прекрасната, със загадъчен поглед и горделива осанка принцеса пристигнала в двореца на персийския владетел с цяла свита прислужници, множество сандъци, пълни с дрехи, украшения, гримове, обувки. Поразен от нейната красота, бистър ум и неподправена ерудиция, властелинът на огромната империя се захласнал по новата си съпруга, пренебрегвайки другите, многобройните си жени от харема. Тръпката от красотата на Шайлала обаче, не му пречила да си гледа управлението на империята.
Но това не е влизало в плановете на царската дъщеричка, инструктирана от баща си. Тя често четяла на глас на колежките си от харема от едни папируси, донесени със зестрата й, приказки от нейната далечна родина. Жените от императорския харем ставали унесени, замаяни и се подчинявали на младата принцеса като робини, като възпитани деца, като марионетки, като войници новобранци на взискателния и строг генерал. И в ролята на този генерал била самата наша Шайлала, защото четените от нея папируси не били никакви приказки, а тайни заклинания на шаманите от племената, живеещи на земята, управлявана от баща й, васал на шаха. В една тъмна ветровита нощ персийският император привикал целия си харем, евнусите, стражата и прислугата в голямата зала на двореца си да отпразнуват поредната му военна победа. В разгара на празненството, използвайки шаманските заклинания, тайната агентка на баща си и предана патриотка на родината си принцеса Шайлала превърнала всички присъстващи хора в едни безмозъчни зомбита. Накарала войниците от охраната да разбият имперската хазна и да натоварят със злато и скъпоценни камъни двадесет големи талиги. Наредила на прислужниците да подготвят жените на падишаха за дълго пътуване, като им съберат багажа и храна за из път. После изкомандва хипнотизираните хора да следват един евнух дотам, докъдето той щял да ги заведе. Ясно било къде - при татко й. А зомбираният й съпруг влязъл в клетката на дивите зверове от личната му зоологическа градина, направена за многочислените му сополиви наследници, и бил изяден с голям апетит от вечно гладните хищници.
На сутринта, когато в двореца дошли везирите, опечалената уж, любяща съпруга им прочела "завещанието" на падишаха, умрял след мъчителна криза на хронична сърдечна недостатъчност трета степен, бъбречно-белодробна форма. В него кандидат - покойникът призовавал висшите управници на империята си да се подчиняват на неговата избраница и наследничка на имперския трон, любимата жена Шайлала, така като са го правели за него, великия Шах, Единствен Владетел на Великата Персия. В отговор на съмнението, подхвърлено ехидно от Генералният Везир на Империята, превратаджийката започнала да чете заклинанията от преписаните лично от нея папируси на баща й. Очакваният зомбиращ ефект не настъпил, защото само оригиналните писмена обладавали магическа сила. Принцесата била арестувана и зверски измъчвана, за да признае истината за липсата на Господаря. Тя стоически издържала жестоките мъчения, но не си признала стореното. Умряла от тежките си рани. Така се зародил изразът: "Мълча като партизанин - загина като герой!".
Изпратените от Шайлала хора, натоварени с падишахските богатства и оригиналните шамански папируси, също ги сполетяла несполука. Една жестока дългодневна пустинна буря им объркала пътеките и вместо да пристигнат в двореца на бащата на принцесата, те се заблудили и останали насред пустинята. Когато природната стихия се отдръпнала, останалите живи войници и жените от императорския харем се заселили близо до една пещера, в която складирали за дълготрайно съхранение златото и автентичните заклинания на незнайните магьосници - психотропното оръжие на принцесата Шайлала.


22.

Опиянен повече от сладките приказки на Мойра, отколкото от чаша ракия, заспах върху една дрипава ватенка на пода. Както и се полага на Кавалера на ордена "За особени заслуги пред Майката-Родина", джентълменски отстъпих ергенското си легло на разказвачката.
Събуждайки се без махмурлук за първи път от хиляда години здраво фиркане, видях до стената с прозореца да стои с гръб към леглото ми моята млада гостенка по потник и бикини с прашка. Видът на апетитното, като че ли усмихнато, стегнато дупенце, ме накара да се сетя за моя знаменит приятел Тинто Брас и неговото фетишистко изказване, станало за мен девиз за любимите ми части от женското тяло. "Аз съм романтичен. Има хора, които могат да се разреват пред някакъв чуден залез. А аз - при гледката на един чудесен женски задник. За разлика от лицето, задните части на една дама не могат да ме подведат. Защото, когато едно дупе е весело, то просто си е такова. А ако е тъжно, за нищо на света не може да се развесели. Тук, за разлика от лицето, не помагат нито гримът, нито червилото!" - кажете го по-добре от стария кинаджия!
За да не се разплача от умиление, страшно ми се допи едно питие, но гледката на перфектните пропорции на женското тяло пред мен не ми даваше право на избор: дупе или текила? Дупето надделя! Усетих отдавна забравеното чувство на онази особена топлина между краката си и отказах традиционната си сутрешна доза алкохол. Трябваше ми една секунда време да се реша да отида до девойката и прегръщайки я отзад, да се допра със затопленото си място към прасковидното й задниче.
Язък! Точно в тази секунда сладкодупестата девойка, гледайки ту към нещото, което държеше в ръцете пред себе си, ту към далечината през прозореца, се обърна към мен. Без свян за оскъдното си облекло, с интригуваща усмивка тя изрече:
- Добро утро, Джералд! Бихте ли дошли, моля ви се, към прозореца?
Както бях само по гащета, станах и правейки три-четири крачки, разделящи ме от момичето, забелязах в ръцете й един жълтеникав предмет с формата на кръгла питка като от онези, с които я вечерях, но с изръфана среда.
Застанахме един до друг. Мойра вдигна геврека и държейки го в пролуката на прозорчето, авантюристично ми нареди:
- Погледнете първо към онзи, най-високия планински връх във вид на троен триъгълник! Видяхте го, нали? Сега вземете този амулет и погледнете планините пак през тази дупка.
Поех от изящните й ръце кръглия предмет и го разгледах. Бе от червено злато и ми напомни за онзи проклет Черен символ от пустинята със своите символи по външния ръб, но формата и знаците бяха различни. Освен това бе с изрязана в средата назъбена пролука.



Изпълних нареждането на Мойра и погледнах през отвора към планината. Наместих диска пред очите си и изтръпнах: силуетът на скалния връх съвпадна идеално с очертанията на дупката в него.
С всеки следващ удар на разтуптялото се сърце в главата ми се усилваше отчаяние от неизбежната загуба на спокойния живот: "И какво сега? Пак "Сбогом, редовно пиянство!"?"
Дори не подозирах колко близо съм бил до истината!


23.

До едно високо дърво на ръба на една урва, в сянката на джунглата на един километър от селото върху гърба на един конски мутант се мъдреше един странен човек, който съсредоточено зяпаше мене, застанал със златния диск пред пенджерката на моята барака.
"Чюс-чюс, лага мус, гу исе ищам фахамаш!" - заканително съскаше необикновеният за тези места едър русокос мъж с големи сини очи, облечен повече от екстравагантно: нещо като детско гащеризонче с къси панталонки от кожа на мравояд и презрамки от канап. Нямаше по света човек, учен или естрасенс, който да знае превода на това изречение, нито пък какво ли ще се случи с мен и с моята приятелка Мойра.
Засега ние с нея, напук на незнайния ексхибиционист, притежавахме едно нещо, което здраво ни обединяваше. Тя го притежаваше физически, а аз - емоционално. Това бе нейното весело дупенце.
Чао!

2003г.